На Арбъри Кресънт бе тихо, когато Барнаби паркира в гаража си. Спокойно предградие. Няколко телевизора все още мъждукаха, но повечето невинни граждани бяха заспали и възстановяваха енергията си за ежедневното си пътуване до града.
— Ти ли си, Том? — извика Джойс както обикновено.
Поспря се във вътрешния двор и се загледа в градината и сведените като беседка тъмни корони на дърветата. Листата шумоляха в нощта, посребрени от лунната светлина. Радваше се, че не може да види цветните си лехи. От две седмици не ги беше пипал. Щеше да накара Джойс да ги поразчисти през уикенда. Тази злополучна фраза му напомни за работата и шепотът на дърветата престана да го дарява с успокоение. Влезе вкъщи.
— Притоплих ти малко супа. — Джойс бе в домашната си роба, по чехли, а лицето й — почистено от грима.
— О, скъпа… — плъзна той ръка около кръста й. — Не биваше да си правиш труда.
— Как мина денят ти?
— Горе-долу. — Барнаби пое голямата чаша за бульон.
— Боя се, че не е домашно приготвена.
Барнаби прие супата с благодарност и я изгълта. Беше чудесна. Натриев глутаминат. Разрешени стабилизатори. НС и FCF. Всички ужасяващи съкращения. Блаженство!
— Нали не си забравил, че Къли ще дойде за уикенда?
— Съвсем бях изключил — отговори Барнаби и погълна до дъно съдържанието на чашата.
— Искаш ли още?
— Не бих отказал.
Сипа му още с черпака, но преди да успее пак да надигне чашата, тя обви ръце около врата му.
— Том?
— М-м-м.
— Изглеждаш тъжен. — Тя положи прошарената му шава на сочните си гърди. — Искаш ли да се гушнем?
— Да, искам.
Целуна я. Миришеше сладко, на свежа паста за зъби и бебешкия лосион, който използваше за овлажнител. Внезапно го заля вълна на признателност. Днес, както и всеки ден, независимо колко неприятности имаше в работата, с падането на нощта той знаеше, че се завръща у дома, където го очакват с любов. Погали я по косата и добави:
— И не само защото съм тъжен.
Девета глава
Денят бе чудесен за сватба. Цветове от хмел, преплетени с летен жасмин, се увиваха около каменните арки, старомодни китки украсяваха края на всяка пейка. Парапетът на олтара бе покрит с туберози. Булката стоеше, несравнимо красива, подобна на сияйна статуя, цялата в снежнобял сатен и дантелени драперии. Младоженецът придвижваше количката си по пътеката. Когато спря при стъпалото пред олтара, булката се обърна, погледна го и лицето й постепенно се превърна в маска на ужас. Върху безупречно облечените му рамене се хилеше череп. Пасторът каза:
— Братя и сестри…
Хората се усмихваха. Изглежда никой не забелязваше нищо нередно. Камбаните забиха. И биеха ли, биеха…
Барнаби опипа нощното си шкафче. Обърна часовника. Пет и половина. Мили Боже! Сграбчи телефонната слушалка и едва успя да смотолеви:
— Банби — Но докато слушаше, очите му постепенно се ококориха. — Всемогъщи Боже!… Извикахте ли Булард?… Не… Веднага идвам…
Джойс се обърна.
— Скъпи… Какво се е случило?
Той бе станал и вече се обличаше.
— Трябва да вървя… не ставай.
Тя се опита да седне, като разбута възглавниците.
— Искаш ли да закусиш?
— Столовата отваря в шест. Ще хапна нещо там.
— Откога смяташ, че е мъртва?
Доктор Булард покри с одеяло мраморния профил на Филис Кадел.
— Ами… от два-три часа. Починала е някъде рано сутринта.
Барнаби седна тежко върху тоалетната чиния, единствената друга мебел в килията.
— Божичко, Джордж, само това ни липсваше. Смърт на арестуван.
— Съжалявам — усмихна се Булард, при това доста весело, като се има предвид ранния час. — Не мога да ти я съживя. Пък и от това, което чух, ще й е по-добре там, където е сега. Не смяташ ли?
— Не това е важното.
Барнаби погледна към сивата, застинала завинаги, маса на леглото. Разбираше отлично какво има предвид Булард. Защото какво можеше да очаква тази вече мъртва жена? Болката и унижението на публичния процес. Години наред в затвора. Самотна старост, отблъсната от всички. А междувременно да живее със съзнанието, че Хенри и Катрин са живи и щастливи заедно в Тай Хаус. И въпреки това…