Выбрать главу

Дежурният сержант влезе в кабинета на главния инспектор Барнаби и затвори внимателно вратата сякаш тя бе от стъкло. Погледна само веднъж към фигурата зад бюрото и това му бе достатъчно. По време на целия разговор очите му бяха забити в пода.

— Добре, Бейтман — да чуем.

— Да, сър. Не беше…

— И само ако кажеш, че не е станало по твоя вина, ще те фрасна с тая картотека по главата.

— Сър.

— Давай отначало.

— Ами, поех затворничката, но преди да попълня документацията по ареста, тя помоли да отиде до тоалетната.

— Да не би да си я пуснал да отиде сама?

Бейтман се изкашля.

— Истината е, сър, че полицайките Брайърли и Маккинли претърсваха едни проститутки, които бяхме забрали в нашия район. Изпратих човек да я придружи до вратата…

— Чудесно, сержант. Направо блестящо! И той я е наблюдавал през дупка във вратата, нали? Да види какво ще направи.

— Не, сър.

— Не, сър. Ясно. Тя взе ли нещо със себе си в тоалетната?

Бейтман преглътна, вдигна очи от пода и погледна през прозореца.

— Дамска чанта…

— По-високо! Явно съм оглушал.

— Една дамска чанта, сър.

— Не мога да повярвам. — Барнаби закри лицето си с ръце. — Продължавай.

— Ами… аз свърших с документацията… после я заведох обратно. Направихме опис на вещите и й дадох чаша чай. Когато за първи път отидох да я проверя, тя спеше дълбоко.

— Кога е взела таблетките?

— Предполагам, че с чая. Сигурно ги е извадила в тоалетната. Имаше жилетка с джоб и една носна кърпичка. Когато проверих съдържанието на чантата й — започна да се оправдава сержантът, — имаше шишенце със сънотворни — пет-шест таблетки. Всъщност тя ме попита дали може да изпие една. Хитра жена…

— Е, едно е сигурно — че е била много по-хитра от теб.

— Ако шишенцето беше празно, несъмнено щях да се усъмня…

— Самият факт, че ги е носела в чантата си, е трябвало да те накара да се усъмниш, човече! Да не би да мислиш, че хората си разнасят сънотворните ей така, като носни кърпички, в чантите си?!

— Не, сър.

— Когато ходят в „Сейнсбъри“ или „Буутс“? Или пък в библиотеката? — Мълчание. — Кога установи, че е мъртва?

— При третата проверка, сър. Малко преди пет. Забелязах, че не диша. Повиках веднага лекаря, но бе твърде късно.

— Да, щом вече не е дишала, много ясно, че е било твърде късно.

С лице, сковано от мъка и унижение, сержантът промърмори:

— Да, сър.

— Ползата от теб в полицията, Бейтман, е толкова, колкото от бандаж в женски манастир… — Мълчание. — Ще те разжалвам за това. — Мълчание. — И това е само началото.

— Ако мога…

— Отстранен си от служба. Ще бъдеш уведомен кога ще се събере комисията по вътрешна етика. Дотогава не искам да ти виждам физиономията. Сега изчезвай.

Малко след като окаяният сержант затвори вратата, тя пак се отвори и пропусна един млад полицай.

— Сър, става въпрос за затворника в трета килия. Иска да даде показания за това какво е правил вчера следобед.

— Хубаво; но допускам, че си бил достатъчно дълго при нас, за да се справиш с тази задача без много нерви и напрежение.

— Съжалявам, но той иска да говори само с вас.

Затворникът в трета килия довършваше закуската си и обираше чинията с парче хляб.

— Давам ви една звезда за удобство, инспекторе, но за кухнята — определено две. Не си спомням откога не съм хапвал такова разкошно яйце на очи.

— Казвай каквото имаш да казваш и не ми губи времето.

— Сега бих искал да се върна у дома си.

— Не си играй с мен, Лейси! — Барнаби се приближи до мъжа на леглото и се приведе над него толкова, че лицата им се озоваха само на сантиметър едно от друго. — Досега те търпях — заговори той бавно и тихо, но гневът, който се надигаше у него, бе почти осезаем. Лейси се присви и пребледня. Присадената кожа, непроменена, изпъкваше като парче опъната розова коприна. — И да те предупредя — продължи Барнаби, — че ако си ме излъгал вчера, яко си загазил!

— Не, не съм… Поне в технически смисъл… — Речта му вече беше забързана, думите се гонеха накъсано и в тях се усещаше тревога. — Когато ви казах, че съм работил онзи следобед, това си беше самата истина. Подготвях някои предварителни скици за портрет с маслени бои, който ще направя на Джуди Леситър. От известно време го обмислям, а тя позвъни към дванадесет часа и ми напомни. Работихме в тяхната градина.