Барнаби си пое дълбоко дъх, за да овладее гнева си.
— Обикновено не работите ли вкъщи?
— Скици могат да се правят навсякъде и освен това тя ме покани на обяд. Никога не отказвам хубава храна.
— И така, кога отидохте там?
— Към един и половина. Малко след два започнахме работа, работихме до към четири. Спряхме да пием чай с кейк и други работи. Продължихме до към пет и след това си тръгнах.
— А защо — каза Барнаби, опитвайки се да контролира гласа си, — не ми казахте това още вчера?
— Ами… Наистина не знам — преглътна нервно Майкъл Лейси. — Предполагам, че съм бил като разбит, когато открихте ножа… После се паникьосах и преди да разбера какво става, ме бутнахте в колата и ето ме тук… в една от малките ви сиви килийни. — Опита се да се ухили. Главният инспектор не му отговори. — И някак си колкото повече го отлагах, по-трудно беше да ви го кажа и затова си помислих, че по-добре ще е да се опитам да поспя и да го оставя за сутринта. — Последва дълго и тягостно мълчание. Накрая той стана и малко неуверено попита: — Сега кога ли да си вървя?
— Не, Лейси, не можеш да си „вървиш сега“ — Барнаби се отдръпна. — И нека ти кажа, че просто не знаеш какъв късметлия си. Познавам хора, които досега щяха половин дузина пъти да ти вадят и вкарват главата между тия решетки, ако беше ги разигравал така, както разиграваш мен.
Затръшна вратата, заключи я и метна ключа обратно на таблото.
Докато изкачваше стълбите към следователската стая той осъзна, че стиска и отпуска юмруци от ярост. Промени посоката, върна се в кабинета си, застана до прозореца и се помъчи да се успокои. Главата му сякаш бе стегната от стоманен обръч, а стомахът му препускаше като подивял прериен кон. Повдигаше му се от ярост и безсилие. Но не и от разочарование. Защото още в момента, в който видя как Лейси невярващо зяпна оплескания с кръв нож, дълбоко в себе си си бе дал сметка, че е прекалено лесно. Престъпникът — хванат с окървавени ръце. Няма проблеми. Светкавично разрешен случай.
Седна на стопа зад бюрото си и притвори очи. Постепенно пулсът и сърцето му се поуспокоиха. Дишаше бавно и умерено. Изминаха пет дълги минути и той си наложи да седи неподвижен още пет. Постепенно усети, че горе-долу се оправя, а с това, за негова изненада, се обади и гладът. Погледна часовника си. Ако действаше бързо, щеше да има време да изложи артериите си на опасността от нещо набързо изпържено в стола и пак да хване Джуди Леситър, преди да е тръгнала на работа.
Десета глава
Семейство Леситър закусваше. Тревър, който бе погълнал толкова много жлъч от съпругата си, че чак слабините го боляха, свирепо удари яйцето си, а то си отмъсти като изригна голям яркожълт гейзер върху вратовръзката му. Джуди се изсмя. Той затърка връзката си със салфетка и погледна към жена си, която разгръщаше страниците на „Дейли Телеграф“ по начин, умишлено целящ да го подразни — тоест с апатия и безразличие.
Пак започна с нейните номера. Снощи заключи вратата си и когато той почука съвсем лекичко, та да не чуе Джуди, Барбара изсъска през процепа на вратата: „Махай се, похотлив дребосък! Не можеш ли да мислиш за нещо друго?“ Бе кръстосвал стаята си цели два часа, разкъсван от желание и гняв, проклинайки присъствието на Джуди в къщата. В един момент даже си помисли да измъкне стълбата от гаража, да се изкачи до прозореца на жена си и да нахълта вътре. Щеше да види тя тогава. Очите му се навлажниха от самосъжаление. Спомни си времето, което бе прекарал в обятията й само преди четиридесет и осем часа. „Очаква те изненада“, му бе прошепнала тя. Беше страхотно, почти като в онази първа нощ преди сватбата им. Сега осъзна какъв глупак е. Тя използва секса, за да го върти на пръста си и да го води с брънка за носа като теле. Е, добре, за тази игра са необходими двама. Нека само да дойде времето за получаване на следващите й пари за лични нужди! Или за абонамента в оня обирджийски здравен клуб! Ще има да чака тя!
Джуди Леситър си разбърка кафето и замечтано се загледа през прозореца. Беше в роклята, която си купи от Хай Уикъм вчера вечерта. Платът бе каре в сиво и кремаво, а на самата рокля имаше бели воланчета на яката и маншетите. „Като Картинка си“, бе й казала продавачката. Абсурдните й крака сега бяха обути в нов, светлосив чорапогащник. Бе похарчила малко пари и за парфюм, както и за сенки за очи, които си бе сложила доста непохватно, преди да слезе за закуска. Цяла нощ, както и сега, прехвърляше в съзнанието си събитията от вчера следобед.