— Можете ли да ми кажете кога е било организирано това?
— Ами позвъних му… — Барбара Леситър прикри усмивката си с ръка, но с преднамерена небрежност. — Макар че всъщност първото нещо, което той каза бе: „О, тъкмо се канех да ти звънна“. — Тя се втренчи в двамата на масата. Изглеждаше едновременно и решителна, и уязвима. — Толкова ли е важно?
— Един човек ни каза, че видял мистър Лейси да влиза в къщата на мисис Рейнбърд към четири часа следобед.
— Не! — изкрещя ужасена Джуди. — Не е вярно. Не може да бъде. Той беше с мен. Защо всички се заяждат с него? И се опитват да го въвлекат с неприятности?
Този път Барбара дори не се и опита да прикрие усмивката си. Джуди се извърна и посочи мащехата си.
— С нея трябва да си поговорите! Защо не й зададете няколко въпроса?
— На мен ли? — развеселена и удивена възкликна мисис Леситър.
— Попитайте я къде й е коженото палто. И защо се опитва да намери пет хиляди лири. Питайте я защо я изнудват!
С яростен вик Барбара Леситър скочи и плисна кафето си в лицето на заварената си дъщеря. Джуди изпищя:
— Роклята ми… роклята ми!
Доктор Леситър сграбчи жена си и изви ръцете й. Джуди избяга от стаята. Баща й забързано излезе след нея. Барбара, внезапно освободена, се стовари в най-близкия стол. Последва тягостно мълчание.
— Добре, мисис Леситър — накрая изрече Барнаби, — кажете ми защо ви изнудват?
— Това са пълни глупости. Не знам откъде й е дошла подобна идея на оная глупава крава.
— Може би трябва да ви кажа, че иззехме доста папки, копия на писма и документи от къщата на убитата. — Този път тишината се проточи още по-дълго. — Ако предпочитате, бихте могла да ме последвате в управлението.
— За Бога, не! Почакайте… — Тя отиде до бюфета, извади си цигара с треперещи пръсти и я запали. — Преди около седмица получих писмо от нея.
— Подписано?
— Точно така. „Ваша приятелка Айрис Рейнбърд“. На отвратителната й светловиолетова хартия, която вони на изгнили цветя. В него просто се казваше, че те знаят какво става и че ако не искам съпругът ми да научи всички пикантни подробности, това ще ми струва пет хиляди лири. Даде ми една седмица да ги намеря и каза, че пак ще се свърже с мен.
— А какво става?
— Аз и Дейвид Уайтли.
— Ясно.
Барнаби се върна мислено назад. Тя можеше да е жената в гората (алибито й бе недоказуемо). А Дейвид Уайтли — мъжът (същото важи и за него). По времето, когато мис Симпсън е била убита, тя твърди, че е карала наоколо без определена посока. А и би могла да се промъкне през прозореца на килера. Той се поколеба и се зачуди как най-деликатно да зададе следващия си въпрос, когато тя му даде отговора:
— Обикновено използвахме неговата кола. Седалките се свалят. Казваше ми къде работи. Аз отивах дотам с колата. Оставях я зад някой плет или дървета и се скривахме за половин час в полето.
„Точка за сержант Трой“, помисли си Барнаби.
— И смятате, че един от двамата Рейнбърд ви е видял?
— О, не… — поклати тя глава. — Невъзможно е. Но един път… трябваше да се срещнем към три, а Хенри го задържа в офиса целия ден. И когато стана пет часа, аз знаех, че ще си е вкъщи и тръгнах натам.
Барнаби си спомни тетрадката: „Мисис Л. влезе с колата в гаража на У“. И червената звездичка.
— Това бе нещо, което двамата се бяхме разбрали да не правя заради риска, но разбирате ли, не мажех повече да чакам. Трябваше да го видя. — Тя погледна дръзко Барнаби. — Това сигурно ви шокира? — Барнаби успя да си придаде леко укорен вид. — А и той беше закъсал като мен. Дори не ми позволи да изляза от колата. После се качихме на горния етаж и започнахме отначало.
Това описание не включваше никакви чувства. Тя дори не употреби утешителния евфемизъм „любехме се“. Любовта, поне доколкото Барнаби разбираше тази дума, изобщо не бе включена в сделката. Попита я дали вчера следобед са били заедно.
— Да. Срещнахме се към три и половина. Той местеше комбайна, така че не беше със „Ситроена“. Успяхме да се справим някак си и на предната седалка на моята „Хонда“. Мисля, че бяхме заедно около час.
— Добре. Благодаря ви, че бяхте толкова отзивчива, мисис Леситър. — Барнаби се запъти към вратата. — Може да се наложи пак да си поговорим.
— Добре, знаете къде да ме намерите.
Тя също се обърна, но се спря и погледна през рамото му. На прага стоеше съпругът й. Барнаби го погледна докато минаваше покрай него. Ярост и триумф се бореха за надмощие в изражението на доктора.