Когато вратата се затвори зад главния инспектор, Тревър Леситър каза:
— На твое място не бих бил толкова самоуверен.
— Колко чу?
— Повече от достатъчно.
Яростта и триумфът му се стопиха до израз на дълбоко задоволство. Втренчи се изучаващо в нея и това, което видя, компенсира всичката му изстрадана болка. Бе започнала да слиза на закуска без това, което тя самата наричаше „цветовете на войната“. Нещо, което никога не би направила малко след сватбата им. И възрастта й си личеше. Никога повече няма да намери толкова бързо друг будала като него. Но може би нямаше да й се наложи. Ако си подвиеше опашката. Ако правеше каквото й се казва. Разполагаше с прекалено много свободно време и там бе бедата. Прекалено много време и прекалено много пари. Като начало ще й спре издръжката. И колата. И мисис Холанд. Поддръжката на такава къща, готвенето за трима, работата в градината, обичайните задължения на една лекарска съпруга ще създадат работа на Барбара. А през нощта ще има други задължения. Той щеше да направи всичко възможно, за да е сигурен, че номерата й повече няма да минават. Всяка нощ по веднъж, а може би и повече, ако той пожелае. Пък и имаше някои дребни вариацийки, които бе научил в „Каза Нова“. Тя можеше да ги научи и да започне да му ги предлага. Разбира се, той щеше пак да ходи в клуба (не можеше да разочарова малката Кристъл), но не толкова често. При мисълта колко пари е пръснал там през последните две-три години, докато жена му… Спомни си за кръвното и се опита да го приеме по-спокойно. Да, кучката имаше много да му връща (всяка заключена врата, всяко главоболие, всяко скастряне) и щеше или да си плати, или да изхвърчи от къщата. Спомни си безвкусната, жалка дупка, в която живееше, когато се срещнаха. Това трябваше да му подскаже нещо още в началото. Така че тя по-скоро ще се съгласи на всичките му условия, отколкото да се върне там. Ще му ходи по свирката и още как. Той си представи розовото бъдеще, пълно с чувствени наслади, и започна да разяснява положението на съпругата си.
Барбара слушаше монотонните му наставления. От време на време той се изправяше на пръсти и отпускаше разперените си длани върху шкембето си. Тя трябвало да прави това. Тя трябвало да прави онова. Трябвало да бъде любяща майка на оная дебела надменна саможивка Джуди. Да изслушва внимателно и да гледа доброжелателно бъкащите му от бацили пациенти, когато започваха да хленчат. Не пропусна да спомене разнообразни менюта от по четири ястия.
Тя си спомни за парите за мисис Рейнбърд — бяха в чантата й на горния етаж. Четири хиляди. А още не бе продала часовника си. Можеше да събере достатъчно за депозит на къща. Но каква щеше да е тая къща? Колиба, в каквато родителите й, ако са живи, сигурно още живеят. Значи да се върне пак оттам, откъдето бе започнала. А как щеше да изплаща ипотеката? Каква работа щеше да си намери на тази възраст? Разбира се, ако имаш къща, можеш да даваш стаи под наем. Ако трябва — и други екстри по избор. Но ако трябва да прекара остатъка от живота си въргаляйки се из чаршафите, то защо не го направи тук, сред истински комфорт? Винаги можеше да се отпусне и да си мечтае за Капри. Или Ибиса. Или Лазурния бряг.
Тя се загледа през прозореца. В яркозелената трева, проблясваща под хипнотизиращите струи на пръскачките. Към разцъфналите дървета и терасата с масите, чадърите и каменните саксии, пълни с цветя. После погледът й се плъзна из стаята. Дебели китайски килимчета и меки дивани, и маси от оникс с преплетени плочки в зелено и златисто. И от нея се искаше само да се преструва. Трябва да се справи. Все пак, цял живот все това е правила.
Тя го погледна. Наистина влизаше в ролята си. Изпъкналите му очни ябълки бяха зачервени, злобен тик подръпваше устните му, които още малко и щяха да се запенят. Трябвало да се оправя без кола. Три коли в едно домакинство било нелепа цифра. Мисис Холанд ще бъде предупредена да напусне. Часовете на градинаря щяха драстично да се намалят. На Барбара нямало да й навреди да разбере какво значи работен ден. А когато стане време — и работна нощ. Животът й на чужд гръб свърши. Да, ето че и тя си получи заслуженото. Защото най-после дойде време да разбере къде й е мястото.
Тя постепенно започна да се предава — или поне така си помисли той с трепет на задоволство. Върху лицето й се появи нежна усмивка. Протегна ръка, хрисимо я сложи върху неговата, и каза: