— Майната ти, Пуки!
Единадесета глава
Барнаби седеше в „Орион“ в края на „Чърч Лейн“. Прозорците бяха отворени и слънцето топлеше лицето му. Беше потънал в размисъл.
Както и очакваше, алибито на Лейси бе потвърдено. Човекът не е виновен за убийството на Айрис Рейнбърд. И все пак се опита да се измъкне. Защо? Наистина ли бе просто паника? Наистина ли е имал чувството, че е натопен нарочно? Първите дипли на мрежа, падаща върху му, хвърлена от непозната ръка? Много е вероятно, Барнаби го знаеше. Беше виждал много хора да духват при далеч по-леки провокации. Лейси бе хукнал да бяга и все пак Трой, който се съвзе бързо и стана от пода, го залови и го свали на земята още преди да измине и няколко метра.
Барнаби си припомни сцената, като съсредоточи вниманието си върху лицето на Лейси. Първо удивление. После паника. И още нещо. За момент те се бяха спогледали преди Лейси да бъде вкаран в колата и Барнаби почувства, че се изпотява докато се мъчеше точно да си спомни тези няколко секунди, толкова бързо отлитащи и толкова мъгляви.
И тогава го разбра. Третото усещане бе облекчение. Сега, хващайки се за тази нова идея, той си представи сцената още веднъж. Лейси тича; почти сигурно е, че Лейси ще бъде пипнат, преди да е успял да избяга; Лейси е облекчен. А кога бе хукнал Лейси? Не, както се очакваше, когото бе намерен ножа. А минути по-късно, когато Барнаби се канеше пак да влезе в ателието. Това трябва да е. Те бяха открили нещо в Холи Котидж. Но не бяха открили онова, което Лейси се опасяваше, че ще открият.
Барнаби излезе от колата и пресече пътя. Устата му бе суха, сърцето му туптеше бясно в гърдите. Докато вървеше, си спомни изрядно подреденото ателие. Професионално. Сгъваеми маси. Четки и бои. Нищо необичайно. Ала докато вървеше забързано по прашната пътека, той все повече се убеждаваше, че това последно, интуитивно усещане бе правилното.
Холи Котидж, вече неогрявана от слънцето, пак изглеждаше студена и сива. Барнаби отвори входната врата и извика „Мис Лейси!“ към стълбите. Той прецени, че няма вероятност тя да е спала там предишната нощ, но просто за всеки случай не искаше да я безпокои. Нямаше отговор. Той пристъпи през прага, където доскоро имаше врата, в ателието.
Всичко изглеждаше съвсем същото. Той вдигна всички буркани, тубички и кутийки, отвори и ги подуши. Изглежда не съдържаха нищо извън обичайното. Четките си бяха просто четки. В един шкаф в ъгъла имаше много книги с меки корици и каталози с картини. Той започна да ги отваря един по един и да ги тръска надолу. Никакво уличаващо писмо не падна на пода. Имаше буркан с чист спирт, друг, размътен от боя, няколко парцала, някои чисти и прилежно сгънати, а други — на петна и смачкани. Первазът на прозореца беше празен. Барнаби насочи вниманието си към картините.
Не бе сигурен какво да очаква. Айрис Рейнбърд ги бе нарекла грозни и жестоки. Барнаби усети, че тази забележка бе събудила едно предположение у него, след като срещна Лейси — че той няма талант. Това предположение сега беше грубо разбито.
Първото платно, което видя, бе портрет на Денис Рейнбърд — и то смайващ. Боята блестеше, сякаш бе съвсем прясна. Комбинацията от сиво и жълта охра напомни на Барнаби за току-що преобърната буца лепкава пръст. Отблизо картината изглеждаше незавършена, грубичка, но поставена на перваза и гледана от няколко стъпки, тя изненадващо оживяваше. Денис бе облечен в разгърдена риза, чиито очертания, както и ръцете му, не се виждаха ясно, а бяха замъглени и избледняваха в сенчестия фон. Костите в основата на шията му прозираха ясно под тънката кожа, като на малко пиле. Плоскостите по лицето му представляваха дебели пластове жълта боя, която като по чудо успяваше да внуши истинска жива тъкан с всичките й неравности и тайни. Устата бе силно стисната, а вглъбеният поглед отразяваше стаените мисли на седналия. Очите му издаваха самота и мъка. Художникът бе разбрал и извадил на показ на платното много повече от външността на Денис Рейнбърд. Бе разкрил сърдечните му тайни. Нищо чудно, че майка му бе намразила платното.
Още един портрет. Старица с букет теменужки. Очите й бяха хлътнали в повехналото кафеникаво лице. Изражението й бе събрало цялата меланхолия на старостта, но устните й се смееха с младежка лекота и грация. Теменужките бяха като покрити със сребрист скреж, там, където росата все още блестеше по тях. Имаше малко абстрактни картини и няколко пейзажа и Барнаби, съвсем против волята си, усети прилив на възхищение, когато ги обърна към себе си. Нищо чудно, че Лейси и пет пари не даваше за нещата около себе си, като се има предвид какво ставаше в главата му.