— Какво?! — изсмя се високо той. — Един семестър ми беше достатъчен. Там е пълно с превзети идиоти. Човек може да се научи само по един начин — като коленичи пред майсторите. — Искреността в гласа му компенсира превзетостта на фразата. — Ще отида в Прадо, в Мадрид. В „Уфици“. Във Виена, Париж, Рим, Ню Йорк. И така ще изуча занаята. — Последва дълга пауза. Накрая Лейси попита: — Какво има, инспекторе? Изглеждате страшно… ами страшно… неспокоен. — И тъй като Барнаби не му отговори, той стана. — Е… сега мога ли да си вървя?
— Какво? О, да… — Барнаби стана. — Да… можете.
Майкъл Лейси се насочи спокойно към вратата, каза „Извинете“, докато минаваше покрай сержант Трой и на излизане добави:
— Не забравяйте да си затворите устата, сержант. Може да лапнете някоя муха.
Трой хлопна челюстите си така, че зъбите му изтракаха и впери поглед в затварящата се врата.
— Защо, по дяволите, го пуснахте, сър?
— Целия следобед е бил с момичето на Леситър.
— Но… мисис Куайн го е видяла!
— Наистина е видяла някого — няма две мнения по въпроса. Някого с дрехи и шапка, които много приличат на тези на Лейси. Сега проблемът е — измърмори Барнаби, — защо, щом убиецът толкова е искал да натопи Лейси, не си е свършил работата докрай и не е подхвърлил и дрехите в къщата? — Трой разбра, че инспекторът пита по-скоро самия себе си и си замълча. — Да, дрехите трябва да са наблизо. Който и да е бил, е бързал. С малко повече късмет и едно подробно претърсване още днес ще ги открием. Отивам до лабораторията да видя какво ново има. Ще се върна след десетина минути. Подготви кола. Вземи си, освен това кофичката и лопатката.
Челюстите на Трой отново се раздалечиха. Когато стигна вратата, Барнаби се обърна и мрачно му се усмихна.
— Отиваме на плажа.
Дванадесета глава
Трой пое по шосе А21 (за Хейстингс и Сейнт Ленардс) при Тънбридж Уелс и поднови разговора, временно прекъснат докато се справяше с непознати обиколни пътища и внимаваше за отбивки. Двамата с Барнаби обсъждаха последните доклади от анализите на съдебната лаборатория.
— Но ако тези… влакна… тези парченца найлон са били под ноктите й, това не значи ли, че е одрала лицето на убиеца?
— Невинаги. Ако човек си сложи чорап на главата, доста голяма част от чорапа остава неизползван. Може него да е хванала.
Той се облегна, затвори очи и си представи — не за първи път — ужасяващия миг, в който посетителят на мисис Рейнбърд изчезва от дневната, вероятно след като моли да ползва тоалетната, и се появява след няколко секунди, с черти сплеснати до неузнаваемост, и остър нож в ръка. Фактът, че вече знаеше кой бе този човек придаваше допълнителен нюанс на ужас към сцената. Трой заговори за доказателствата, открити под градинския навес.
— Трябва да са от одеялото, сър — имам предвид черните и зелени влакна, които откриха.
— Почти сигурно е.
— Предполагам, че който и да е бил, е сметнал, че по-сигурно е да се потопи във вода, отколкото да се изгори. Не бие толкова на очи.
— И аз така си мисля. Имам чувството, че е било в езерото в гората, близо до къщата. А може би и дрехите също са там.
— И един от семейство Рейнбърд се е досетил по някакъв начин и се е опитал да измъкне пари от някого.
— Да, и аз така мисля. Но в случая майката и синът са си намерили майстора. Бързото и ефективно ликвидиране на мис Симпсън би трябвало да им подскаже нещо. Нали знаеш какво се казва; Трой — „Щом веднъж извършиш убийство…“?
— Това пак ли е Джейн Остин, сър? — попита сержантът, докато профучаваше през Ламбърхърст. — Но вече сме на крачка от разкритието им. Пък и това одеяло сигурно е тежало — надали са го изхвърлили направо, без да го увият в нещо.
— Да. Предполагам, че са имали найлонова чанта, по-скоро найлонов чувал от онези, в които се изхвърля боклука. Дрехите също са сложени там.
— Поели са голям риск. Да го направят посред бял ден…
— Да, но вече са изпаднали в паника. Нещата започват да се развиват зле за тях, Трой. Времето им изтича… при това изтича много бързо.
С периферното си зрение инспекторът забеляза как сержантът извърта рязко глава от удивление.
— Какво?… Искате да кажете, че знаете кой е извършил убийствата?
— Да, естествено.
— И двете ли?
— И трите.
— Но… не разбирам…