— Простете, сър…? — Пауза. — Сър?
— Да.
— Трябва да се заема с перилата на стълбището. Мисля, че ще изглеждат най-добре, ако се увият с цветя, които после се спуснат и по стълбите…
Той вдигна поглед към нея, а после към навеса, който сега бе весело украсен със зеленина и жълти цветчета. Хората забързано щъкаха напред-назад и си подвикваха. Планината от столове бе разрушена, а самите столове — подредени в палатката. Трябваше да направи нещо, за да спре инерцията. Дори и когато мислено се помоли всичко това да е ужасна грешка, знаеше, че не е никаква грешка.
Всичко, което му бе казал Барнаби, съвпадаше. Значи трябва да е истина. Но какво да каже на момичето сега? Погледна милото й, усмихнато лице.
— Да — каза и обърна количката си към къщата, — ще стане хубаво, ако се спуснат и по стълбите.
Втора глава
— Виж в кухнята — извика Барнаби, — а аз ще проверя горе.
И трите спални бяха празни и всичко си изглеждаше както преди: малкото единично легло все още се мъчеше да изглежда изрядно изпънато, само заради ефекта, а двойното — в пълен безпорядък. Барнаби провери гардероба и тъкмо щеше да отвори един голям сандък на площадката, когато чу Трой да вика. Спусна се по стълбите и откри сержанта в ателието пред статива. Стоеше като втрещен.
— Но… — зяпна той Барнаби. — Кой е това?!
Барнаби погледна платното. Върху рамката на статива бе закрепен плик с надпис: „Да послужи, където и пред когото трябва“. Той го грабна и бързо излезе от стаята. Трой го последва, а лицето му бе придобило цвета на варен омар.
В преддверието Барнаби разкъса плика и бързо хвърли поглед по страниците. След това се върна в кухнята. Нещо, подобно на магданоз, бе разпръснато по масата. В стаята миришеше на мухъл. На мишки.
Трой стоеше и несигурно наблюдаваше шефа си. Барнаби изглеждаше съсипан. Седна и поклати глава, сякаш да пропъди мъчителните мисли или някое летящо насекомо. После стана и замаяно се огледа. Пъхна писмото в джоба си и бързо излезе от стаята. На колегата си не каза нищо. Трой имаше чувството, че Барнаби е забравил присъствието му. Въпреки това го последва. Главният инспектор забързано заобиколи къщата и потъна в гората. Трой подтичваше отзад, усещайки неудобство от въздействието, което картината му бе оказала.
Барнаби се движеше на зигзаг, обръщаше се, връщаше се назад и пак се обръщаше: „Прекалено късно, прекалено късно!“, беше единственото, за което бе в състояние да мисли, докато обикаляше в кръг, докато безмилостните секунди се изплъзваха като сребрист пясък измежду пръстите му. В съзнанието му се редяха образ след образ: телевизионен екран с квадратен дисплей, отброяващ части от секундата по-бързо и от възприятията на окото; компютри, струпани в голяма зала и един гъгнив глас, който брои: „Пет, четири, три, две, едно, нула“; пясъчен часовник, в който песъчинките изтичат неусетно. И като капак на всичко, той и Трой разпускат в „Медния казан“. Предястие, основно ястие. Сирене и бисквити, а също и пудинг. Кафе. Още, сър? Защо не? Няма закъде да бързаме. Време колкото щеш.
Къде, по дяволите, бе това място? Опита се да си спомни дали там има нещо по-особено. Някаква забележителност. Единствено кораловата орхидея, от която започна всичко, и бастунчето с червената панделка, прибрано вероятно още преди няколко дни. Така че нямаше нищо…
Господи, нали преди малко видя онези грапави чадърчета по ствола на дървото! Очевидно се въртеше в кръг. Спря и само с периферната част на съзнанието си усети, че Трой се бе заковал на място зад него. Чак сега си даде сметка, че всеки удар на сърцето му причинява непоносимо силна болка. Че сакото му е почерняло от потта и изподрано от къпините, също както и кожата на лицето му. Че е зяпнал с уста и си поема въздух като удавник. Застина неподвижно — трябваше да обмисли спокойно нещата.
След това видя кукуряка. И се сети защо грапавите чадърчета на гъбите му изглеждат познати. На няколко метра от него имаше плътно сплетени клони, които образуваха заслон. Той заобиколи преградата — дебелият пласт шума приглушаваше стъпките му — докато не стигна до отвора.