Срещу него зееше просека. Доста голяма площ от земята бе изравнена, синчецът и орловата папрат бяха прекършени. Катрин Лейси лежеше в обятията на любовника си. Притиснати един в друг като деца, изгубени в гората. Само една чаша лежеше на няколко сантиметра от неговата безжизнена ръка. А тя бе в булчинската си рокля — колосан сатен с цвят слонова кост и було, закрепено с венец от диви цветя. Булото — ситно избродирано и украсено с дребни бисери и диаманти — се разстилаше покрай тялото й и се стичаше на блестящи вълни в морето от обграждащата ги тъмнина. Изключителната й красота не бе помрачена дори от смъртта. Докато Барнаби стоеше неподвижно, напълно онемял, едно голямо листо се спусна надолу и падна точно върху лицето й. То запламтя върху восъчнобялата й кожа и покри невиждащите й очи.
Трета глава
— Много любезно от ваша страна да ме посетите, инспекторе.
Барнаби се облегна на покритото с бродерия кресло, а до лакътя му имаше огромно парче кейк със сливи и двоен „Тийчърс“.
— За мен е удоволствие, мис Белрингър. Ако не бяхте вие — както, спомням си, изтъкнахте още в началото на разследването — нямаше изобщо да имаме случай.
— Знаете ли, винаги съм подозирала това момиче Лейси.
— Да — кимна Барнаби, — човек обикновено е склонен лесно да отхвърля очевидното. Но то често се оказва и единствено вярното.
— И, разбира се, щом осъзнахте, че не действа сама…
— Точно така. Едва тогава стана ясно как може да са извършени и трите убийства.
— Толкова се разстроих за Филис Кадел. Ужасна работа. И все пак не разбрах напълно всички подробности. Защо ще й е да признава нещо, което не е извършила?
— Много е объркано. — Барнаби отпи глътка от уискито. — Първо, трябва да се върнем няколко години назад. Всъщност, чак в детството на двамата Лейси. Спомняте ли си мисис Шарп?
— Бавачката ли? Да. Горката жена. Сигурно направо са я побърквали.
— Така ми каза и мисис Рейнбърд. Очевидно децата са били неразделни като малки, непрекъснато заговорничели, замисляли нещо, защитавали се един друг, винаги прикривали постъпките на другия. Но с течение на времето всичко се променило. Постоянно се карали и то до такава степен, че щом пораснали достатъчно, за да могат да се оправят и сами, старата бавачка Шарп ги напуснала и отишла да живее край морето на мир и спокойствие. Приех този разказ за чиста монета, просто защото нямах причина да се съмнявам. А и поведението на двамата го потвърждаваше. Подслушах една доста горчива тяхна кавга. Но разговорът ми с мисис Шарп представи нещата в коренно различна светлина.
Той отхапа от великолепния кейк със сливи, захаросан и потъмнял от плода, и отпи глътка „Тийчърс“. Все още си спомняше как седи на твърдото канапе, а над него цяло съзвездие усмихнати Лейси. Мисис Лейси като дете и млада жена, снимки от сватбата, от кръщенетата. Децата растяха, толкова еднакви, толкова внимателни един към друг, винаги заедно.
— Тя беше по-силната — каза мисис Шарп. — Приличаше на баща си.
— Разбрах, че не е бил с лесен характер?
— Беше зъл човек! — пламна лицето на мисис Шарп. — Не си падам по съвременните теории, че средата прави хората проклетници. Просто някои се раждат зли и той беше един от тях. Разби сърцето на милото ми момиче и я вкара в гроба. Тя беше толкова прекрасно създание, толкова… толкова нежна. А другите жени… казваше, че е срещнал онова момиче, с което замина в чужбина след смъртта на Мадлен. Да, ама никога не съм вярвала на това и никога няма да го повярвам.
— Значи момчето е приличало повече на майка си?
— Той я боготвореше. Толкова ми беше жал за него. Опитваше се да бъде смел… да я защитава, но не можеше до се сравнява с баща си. Джералд беше толкова груб… веднъж, хвърли една ютия по Мадлен, а Майкъл се мушна между тях и тя се лепна върху лицето му. Оттогава си носи и оня белег, сигурно го знаете.
Барнаби поклати глава.
— Видях белега, но не знаех как е станало.
— Катрин пък винаги защитаваше баща си. А той си замина и даже не се сбогува с нея. Това би измъкнало завинаги почвата под краката на някой по-слаб човек, но не и на нея… тя… тя си беше цяла бащичко. Външно не приличаше на него. Той бе претенциозен, винаги се фукаше… а тя бе затворена, но дълбоко в душите си двамата бяха като две капки вода. Огнен нрав и непреклонна воля. А когато той ги напусна, тя насочи цялото си внимание към Майкъл. А горкото сираче в отчаянието си се залепи за нея. Човек никога не би си помислил, че е по-големият от двамата. Тя му бе майка, баща, сестра, абсолютно всичко. Понякога се чудех какво изобщо правя там, но пък нали трябваше да има някой с тях, докато са малолетни.