— Това не е ли твърде безцеремонно? — питам аз.
И Томилин забележимо се променя в лице:
— Намиращите се в зоната на катарзис са под непрекъснато наблюдение. Те знаят, че във всеки момент надзирателя може да прекъсне сеанса. Елате2.
Може би е започнал кариерата си в патрулно-постовата служба?
Следвайки Томилин, аз отгръщам завесата и влизам в зоната на чуждия катарзис. В нечия вътрешна Монголия.
А това наистина прилича на монголска степ!
Не, не съм била там. Дори през дълбината. Но в моите представи тя изглежда точно така: безкрайна равнина до самият хоризонт, камениста земя със сухи стъбла — изсушена от жестокото слънце трева, прашен вятър, безоблачно небе. Много е горещо.
— Ш-ш-т! — изпреварва въпроса ми Томилин. — Ето там.
И наистина, на около сто метра от входа — висящо направо от въздуха сиво платнище, — е приклекнал човек. Ние се приближаваме и човекът се оказва кльощав, с оредяла коса и болезнено бледа кожа.
Пред него на земята стои малка рижа лисичка — фенек.
Можеше да си помислиш, че медитират, гледайки се един друг. Но за разлика от човека лисичката ни вижда. И когато се приближаваме съвсем, тя се обръща и избягва.
Човекът извика горестно и едва тогава се обръща.
Лицето му също е съвсем обикновено. С такова лице е трудно да си уговориш среща с момиче — няма да те познаят, да те отличат от тълпата.
— Затворник Генадий Казаков, осъден от районния съд на град… — скачайки на крака и поставяйки ръце зад главата, той започва научената наизуст формула.
А членът, по който е осъден, е доста лош. Умишлено убийство с утежняващи вината обстоятелства.
— Аз съм извънреден инспектор от Управлението за Надзор на изправителните заведения. — казвам аз. — Имате ли някакви оплаквания относно условията за живот?
— Нямам оплаквания. — бързо отговаря осъдения.
В погледа му има не страх, и дори не злоба към надзирателите. Раздразнение! Съвсем истинското раздразнение на човек, откъснат от много важна работа заради някаква дреболия. В погледа му няма нищо друго.
— Да тръгваме. — казвам аз на Томилин.
И ние оставяме Казаков в неговата вътрешна Монголия. Подполковникът започва да говори веднага щом влизаме в обикновената килия.
— Това е един от най-простите, но според мен — най-изящния вариант на зоната за катарзис. Затворникът има излаз към пустиня. Пустинята е безкрайна, но затворена в кръг — ако се опита да продължи напред, ще се върне на предишното място. В пустинята живее една-единствена лисичка. С търпение и мекота затворникът може да я дресира. За последната година нашият подопечен постигна определени резултати.
— Много трогателно. — мръщя се аз. Почуквам токчетата си едно в друго — на пода се сипе ситен сух пясък. — Макар че затворникът Казаков не прилича много на Малкия Принц. А какво ще стане после?
— Когато дресира лисичката, ще може да я внесе в килията. Тя ще стане съвсем питомна, ще спи в краката му, ще тича из килиите с бележки… дори малко ще разбира какво й казва. — Томилин е недоволен от нещо, но все пак разказва с увлечение.
— А после?
— Досетлива сте, Карина. После фенекът ще умре. Той ще я намери в пустинята, три дена след като лисичката престане да идва в килията му. И няма да е ясно дали е умряла от естествена смърт или е убита от някой.
Спирам. Или заради увереният глас на началникът на затвора, или под впечатление на току-що видяното, но си представям всичко много ясно. Човекът, стоящ на колене пред неподвижното телце на зверчето. Вик, отчаян и безнадежден. Пръсти, дращещи сухата земя. И празни очи, в които вече няма абсолютно нищо.
Явно лицето ми ме издава.
— Това е нарисувана лисичка. — казва подполковникът. — Обикновена програма „домашен любимец“ със забавен инстинкт за опитомяване. Не нея трябва да съжалявате, — той се поколебава за секунда, после добавя: — а още по-малко — човекът, убил зверски жена си. Преживяният шок ще го накара да осъзнае какво е това болка от загубата.
2
Лека игра на думи: в оригинала — „пройдемте“, нареждане на милиционер към арестант да го придружи. Бел.прев.