А ето го и нашият програмист. Той е пълен, очилат и небръснат. Седи на табуретка пред компютъра, а на монитора — редове машинен код. Съдейки по поведението на Томилин, Алексей не ни вижда. Впрочем, той и без това е зает — сложил ръка на рамото на слабичко момче, той обяснява:
— Разбирам те, синко. Обещахме ти велосипед, но сега на нас с мама ни е много трудно. Откраднаха ни играта, която правехме толкова дълго, и няма да ни платят заплати.
— Но всички деца имат велосипеди… — тъжно отговаря детето.
— Ти вече си голям и сам трябва да разбереш. — сериозно отговаря стандартният руски програмист. — Хайде да се разберем така — за Нова Година ще ти купим кънки!
Най-важното е да не се смея. Ще изляза от образа. А и не е хубаво — все пак на детето му е тъжно!
— Добре, татко. — съгласява се стандартното дете на руският програмист. — Да ти помогна ли с настройката на програмата? Така по-бързо ще направиш новата игра.
— Хайде, сине. Ако не я откраднат, ще ти подарим велосипед!
— Примерно такава психодрама. — шепне на ухото ми Томилин. — Шокова терапия.
Неизвестно защо изведнъж си спомням стар-престар филм, още от комунистическо време. Действието се развиваше в един пионерски лагер, на сцената децата пееха песента „На прашните пътеки на далечните планети…“ А директорът на пионерският лагер, наклонил се към важния гост, му прошепва…
— Гагарин е пял тази песен в космоса! — казвам на глас аз. Без да искам. Само се откъсна от езика ми, честна дума!
И изведнъж лицето на Томилин едва забележимо се променя. Пламва и изгасва усмивка.
Изобщо не си толкова прост, другарю подполковник!
Но няма време да обмислям това. Заговорих твърде силно — и от обърнатото с гръб към нас кресло се дочува пъшкане. Креслото скърца жалостиво (и защо стандартният програмист се мъчи на табуретка, когато има и други мебели?). Над облегалката се появява проблясваща плешивина. После — широки рамене.
— О-хо-хо… — въздъхва притежателят на плешивината, обръщайки се.
Ама че гардероб!
Хакерът изобщо не е толкова пълен и нисък, колкото ми се стори. Той просто е широк. Затворническата дреха едва се закопчава, вижда се космата гръд.
— Затворник Антон Стеков. — с привидна небрежност, макар и без запъване, поставяйки ръце зад главата, произнася хакера. — Усъден…
— Осъден. — внезапно го поправя Томилин.
— Осъден, осъден, — съгласява се хакера. — по член двеста седемдесет и две, част първа от НК Русия…
На носът на хакера — очила с тънка, интелигентска рамка. Или лещите са много силни, или той си е с изпъкнали очи.
Докато хакера рапортува, опитвам се да разбера какво е правил. Нима е слушал оплакванията на стандартното дете на стандартният програмист?
Най-накрая разбирам. В ъгъла едва чуто мърмори телевизор — старичък „Самсунг“. Хакерът само е гледал новините!
— Аз съм инспектор по надзора. — казвам аз. — Затворник Стеков, имате ли оплаквания?
— Имам. — поглеждайки за момент началника, казва хакера.
— Слушам ви.
— Дистанционното не работи. — въздъхва Стеков и ми го показва като доказателство. — Не, аз разбирам — ако наказанието е такова — така да бъде. Но ако е просто недоглеждане?
— Нещо друго? — питам аз, опомняйки се. Леко почуквам с токче по пода — и миниатюрният термит се устремява към затворника.
— Нищо друго. — с достойнство отговаря хакера. — Отношението е добро, плюскането е вкусно, чаршафите се сменят редовно, веднъж седмично се къпем.
— Ще видя какво мога да направя… с дистанционното…
Томилин чака с каменно изражение на лицето.
— Разрешете да се върна към отбиване на наказанието? — пита Стеков.
Очаквам някаква реакция от страна на подполковника, но такава няма. Ние напускаме хакера, излизаме във входа, после — в килията.
— Надува се. — неочаквано отбелязва Томилин. — Затварянето във виртуалността е най-неприятното наказание за хакера. Да се намираш в дълбината, и при това — да нямаш никаква възможност да „разбиваш“ програми.
Кимам… и изведнъж разбирам какво ме е напрегнало. Член двеста седемдесет и две, част първа. Изправителна работа за срок от шест месеца до една година, лишаване от свобода за срок до две години.
— Каква му е присъдата?
— Шест месеца.
— И… колко му остава?
— Малко по-малко от два.
Не разбирам. Дори ако хакера е успял да се измъкне от виртуалния затвор — защо му е този риск? Ами че той почти си е излежал присъдата!
— Ще продължим ли обиколката? — пита Томилин.
Струва си да се посетят още една-две килии. С единствената цел да объркам Томилин. Гледам часовника си.
— Имам още двайсет минути. Хайде. Ще се съсредоточим на компютърните престъпления, става ли?