Малко преди това бе попитал:
— Имаш ли нещо против да ми кажеш как ще умреш?
А Фокс бе отвърнал:
— Какъв смисъл би имало това?
Време бе да тръгва за срещата с Керълайн.
Апартаментът на Джингрич бе застлан с разноцветен килим, но стените бяха голи и наоколо цареше суетлива ергенска бъркотия. Приятна музика галеше ухото, а по тавана танцуваха холографски очертания. Всичко бе ново, луксозна рядкост в тези дни, когато девет-десети от света тънеше в хаос и анархия.
— Не мога да си представя как съм могъл да получа тази работа — мънкаше Джингрич. Той прокара ръка по голото си теме. — Прекалено чувствителен съм. Сърцето ми се свива като гледам как едно от моите верни момчета отива на сигурна смърт.
Фокс го гледаше с хладни очи. Само секунда преди това Джингрич бе въздъхнал с думите: — Имаш великолепна характеристика, Фокс. Ще я прочета веднага след като тръгнеш. Чудесна характеристика, аз… няма значение. Това е нашият последен разговор и сега трябва да ти кажа нещо много важно.
— Давай — кимна Фокс.
— Разбираш ли, Джон, според нас, съвсем до скоро съзнанието на хората е било… различно. Спомените не са се обхващали само няколко секунди от миналото, а са се простирали назад до самото раждане. И ако може да се вярва на записките от тази епоха, никой тогава не е можел да си спомни своето бъдеще. И секунда от него дори — той поклати глава невярващо. — Можеш ли да си представиш! Знаеш, някой ден ще кажат, че живота е като да се изкачваш по много дълга стълба — виждаш всичко от краката си, до затворената врата на самия връх, докато стъпалата зад теб се губят в нищото. Мисля че в онези времена животът е бил като да слизаш назад по същата тази стълба — цялото ти минало е било разстлано като на длан, но всичко което предстои е било скрито от погледа ти — той спря и погледна какво впечатление са направили думите му. — А после дошло Събитието. — Преди това Джингрич бе потънал в пространствени обяснения за хаоса, който последвал промяната на съзнанието — ако така може да се нарече Събитието — и възходът на Управлението по възстановяване на паметта, създадено от група учени четиридесет години по-късно. После се бе спрял на задачите, които Управлението поставяше пред Фокс и онова, което му бе дало в замяна. Фокс кимаше машинално, а мислите му летяха към Керълайн Майс. Която и да бе тя, имаше неописуем чар и той бе хлътнал по нея. Всичките тези подробни обяснение щяха да ползват неговата по-ранна същност и Фокс предположи, че ще им отдаде дължимото. Ако ли пък не — е, вече е късно за това.
Само преди час Джингрич го бе посрещнал с потупване по рамото и крепко ръкостискане. После го бе поканил в кабинета.
Изправен насред приемната, под погледите на дузина инжинери, Фокс се намръщи. Не понасяше фалшивото фамилиарничене на своя началник, тази насилствена преднамерена сърдечност. Висящия на стената бодискенер „Сони“ тихичко прещракваше. До него бръмчеше мощен геноскоп. Множество камери телеметрираха изображението му в инфачервен, видим и ултравиолетов спектър, за да го изпратят в Централното счетоводство. „Не бива да издавам мислите си пред Джингрич — помисли си той. — Не му е леко на стария копелдак, да изпраща приятели на сигурна смърт и да узнава, че убитите са му съвършенно непознати.“
Предната нощ се срещнаха с Керълайн в един хотел, построен стотина години преди да настъпи хаосът. Сградата бе архаична, потънала в сенки и тайнственост. Помощник-хотелиерът беше дребен, съсухрен човечец, носеше очила с метални рамки, зад които надзъртаха втренчените очи на предетерминист. Движенията му бяха като на робот — вдървени и някак безлични.
Фокс му подаде доста едра банкнота. Кералйн вече чакаше в колата.
Все едно че гледаше механична играчка. Какво ли щеше да се случи, ако изведнъж бе издърпал банкнотата от пръстите на чиновника? Най-вероятно ръката му щеше да се затвори над празното пространство, после да го пренесе до касата, да отброи рестото и да хлопне чекмеджето с парите. „Няма да му платя — помисли си Фокс, завладян от ненадейно безумие на непредетерминист. — Ще се съпротивлявам.“ Но естествено, щеше да забрави за решението си миг преди да го стори.
Стаята беше с викториански размери, малка, но с висок таван. Тапетите бяха износени, на места отлепени, шарките почти не се виждаха. Тежката дъбова врата пасваше точно в рамката, медната дръжка бе потъмняла от корозията.
Двамата стояха до прозореца, вперили погледи към площада пред хотела.
— Никаква отговорност, никаква вина, никакви спомени — завърши Керълайн.
— Мисля, че по един или друг начин това е към което се стремим всички ние — рече Фокс.