Пътешествието обаче се оказа по-дълго, отколкото всички предполагаха. Щом вдигнаха платна да отплават от Крит след краткия тридневен престой в Ираклион, ветровете отново забушуваха. Този път южни, яростни и топли въпреки дългия път от Северна Африка. „Кутайбах“ се съпротивляваше храбро, но бурите го изтикаха обратно на север в Егейско море, където се наложи да се лута през лабиринта на Додеканезите4. Ветровете стихнаха след цяла седмица и отнеха живота на петима моряци и на незнайно колко гребци, удавили си при греблата. Най-после корабът пусна котва в Киос, за да си набави провизии. Ецио изсуши екипировката си и почисти снаряжението си от ръждата. Металът на специалните му оръжия не беше давал ни най-малък признак за окисляване през годините, откакто му служеха. Едно от многото им загадъчни качества, които Леонардо се бе опитвал напразно да му обясни.
Изгубиха три безценни месеца, преди „Кутайбах“ най-сетне да доплава в пристанището на Ларнака. Пратеникът, отслабнал с десет килограма заради морската болест и отдавна пропуснал конференцията си, веднага се подготви за завръщане в Атина по най-прекия маршрут, при това предимно по суша, докъдето е възможно.
Ецио пък потърси корабния агент в Ларнака — Бекир, препоръчан му от Ма’Мун. Бекир го посрещна гостоприемно и почтително. Ецио Аудиторе да фиренце! Прочутият спасител на кораби! Всички в Ларнака говореха за него. Всички знаеха името на ефенди Аудиторе! О, как да стигнете Тортоза? Най-близкото пристанище до Масяф в Сирия. Да, да, разбира се. Веднага ще проуча възможностите, още днес! Ако ефенди прояви търпение, докато задвижа необходимите лостове… Ще му осигуря възможно най-добри условия…
Настаниха го наистина в разкошен, просторен и светъл апартамент в сграда, построена върху нисък хълм с изглед към града и кристалното море отвъд. Ала времето течеше неумолимо и търпението му започна да се изчерпва.
— Венецианците са виновни — обясни му агентът. — Понасят османското присъствие тук, но само по отношение на цивилното население. Военните власти за съжаление ни нямат доверие. Усещам — мъжът сниши глас, — че ако не беше славата на нашия султан Баязид, чийто авторитет се простира надалеч и чието могъщество е огромно, нямаше да ни търпят изобщо.
Лицето му се разведри.
— Навярно ти можеш да се застъпиш за каузата си, ефенди.
— Как?
— Мислех си, след като си венецианец…
Ецио прехапа устни.
Но не беше от хората, склонни да бездействат. Докато чакаше, проучи картата на Пири Рейс и нещо привлече вниманието му, смътен спомен за нещо прочетено го накара да наеме кон и да препусне към лимасолското крайбрежие.
Там се заскита из двора и залите на изоставения замък на Ги дьо Лузинян, построен по време на кръстоносните походи, но сега забравен като вече безполезен инструмент, чийто собственик е пропуснал да го изхвърли. Крачеше през празните проветриви коридори, гледаше дивите цветя, избуяли в двора, бръшляна, обвил срутените бойници, и спомените — поне приличаха на спомени — го подтикнаха да влезе по-навътре, да се гмурне в търбуха на главната кула и подземията под нея.
Тук, обвити в сумрак, откри изоставените и празни руини на зала, несъмнено помещавала навремето богат архив. Самотните му стъпки отекваха в тъмния лабиринт между затаилите празни рафтове. Единствените обитатели бяха пъргави плъхове, чиито очи светеха подозрително от тъмните ъгли. Те се разбягваха, хвърляйки му коси, злокобни погледи. Претърси възможно най-старателно, но не откри нищо.
Върна се обезкуражен под слънчевите лъчи. Библиотеката тук му напомни онази, която издирваше. Нещо го насърчаваше, макар да не разбираше какво. Упорито остана два дни в крепостта. Хората от града оглеждаха учудено мрачния посребрен непознат, бродещ из древните им руини.
Тогава Ецио си спомни, че преди три века Кипър е бил подвластен на тамплиерите.
6
Венецианските власти — или някой зад тях — очевидно възпрепятстваха отпътуването му. Разбра го, когато се срещна лично с тях. Флорентинците и венецианците бяха съперници, наистина, и се презираха, но бяха сънародници и споделяха един и същи език.
Това не му помогна изобщо да разтопи ледовете с местния губернатор. Доменико Гарофоли приличаше на молив — дълъг, тънък и сив. Черната му мантия, изискано скроена и от най-скъпа дамаска коприна, висеше по тялото му като дрипа върху плашило. Тежките златни пръстени с инкрустирани рубини и перли се въртяха като гривни около костеливите му пръсти. Устните му бяха толкова тесни, че едва се различаваха и затвореше ли ги, устата му сякаш изчезваше.