— О! — извика тя. — Извинете!
— София, внимавай — предупреди я Ецио.
— Не искам да чувам нито дума за неумението на жените да карат — отсече тя, оголила зъби, докато каруцата им прекърши единия от двата пръта, между които беше разпънато знаме. То се свлече върху главите на вбесените селяни, стълпили се край пътя.
— Какво правиш? — попита Ецио с побеляло лице.
— Какво си мислиш, че правя? Старая се да не изоставам!
Междувременно колесничарят на Ахмед бе набрал преднина и принцът напускаше пределите на селото, насърчавайки подчинените си. Ецио погледна назад и видя, че след тях препуска отряд кавалеристи. Стрелците в колесницата на Ахмед се подготвяха да опънат отново арбалетите. Този път бяха по-точни. Една стрела облиза рамото на София.
— Ауу! — изпищя тя. — Ецио!
— Дръж се!
Той прокара пръсти по повърхностната рана, докосвайки нежната кожа. Въпреки положението, в което се намираха, почувства как по върховете на пръстите му преминават тръпки. Тръпки, които бе усещал само веднъж дотогава по време на експеримент на Леонардо, настояващ да му демонстрира последната си научна страст, наречена „електричество“.
— Драскотина е, нищо сериозно.
— Драскотините ми идват в повече! Можеха да ме убият! В какво ме забърка?
— Не мога да ти обясня сега.
— Типично! Винаги си намираш извинения.
Ецио се обърна назад и огледа кавалеристите, препускащи зад тях.
— Накарай ги да се махнат! — примоли му се София.
Той извади пистолета, провери дали е зареден и се прицели внимателно в ездача най-отпред, мъчейки се да запази равновесие в подскачащата, тресяща се колесница. Сега или никога! Пое дълбоко дъх и стреля.
Мъжът разпери ръце и изгуби контрол над коня, който се изпречи на пътя на другите войници. Настана огромна бъркотия. Няколко жребци се сблъскаха и събориха ездачите си. Налитащите отзад не успяха да завият и се озоваха сред водовъртежа от крещящи мъже, цвилещи коне и прахоляк. Това сложи край на преследването.
— Радвам се, че най-после свърши нещо — констатира София, докато се отдалечаваха от хаоса зад гърбовете си.
Ецио погледна напред и забеляза, че пътят се вие през тясна урва между две високи била, които се издигаха като стена от двете и страни. Колесницата на Ахмед едва се промуши през теснината. Тяхната кола обаче беше по-широка.
— Няма да успеем! — ахна Ецио.
— Дръж се! — извика му София и шибна конете.
Тя влетяха в дерето с главоломна скорост. Голите скали минаха на сантиметри от рамото на Ецио.
След миг се озоваха от другата страна.
— Леле! — възкликна той.
София му се усмихна тържествуващо.
Бяха приближили и чуваха как Ахмед ругае стрелците си, които успяха да заредят отново арбалетите, но стрелите се забиха далеч от целта.
— Непохватни деца! — викаше Ахмед. — Какво ви става? Кой ви е учил да стреляте?
След дерето пътят зави на запад и скоро вдясно от тях, на север, заблестяха водите на Черно море.
— Вземете се в ръце или се хвърляйте в морето! — заплашваше Ахмед.
— О, не! — възкликна Ецио, вперил поглед напред.
— Какво? — попита София. После видя какво бе забелязал той, и на свой ред простена: — О, не!
Още едно село. А отвъд него — османски стражеви пост. Нова бариера на пътя.
— Мисля, че управляваш много добре конете — каза Ецио и зареди пистолета си, трудна задача в подскачащата колесница. — Повечето хора на твое място досега да са ги изпуснали. Не е зле… за венецианка.
— Трябва да видиш как карам гондола — каза София.
— Е, време е да ги настигнем — заяви Ецио.
— Само гледай!
Беше пазарен ден, но множеството се раздели като Червено море пред Мойсей при вида на препускащите впрягове.
— Съжалявам! — извика София, когато сергия с риба рухна под колелата и.
После дойде ред на сергия с грънци. Парчета глина се разлетяха навсякъде и въздухът се нажежи от ругатните и проклятията на търговеца.
След секунда живо пиле се приземи в скута на Ецио.
— Купихме ли го? — попита той.
— Обслужват клиентите в движение.
— Какво?
— Няма значение.
Пилето се отскубна от ръцете на Ецио, клъвна го за назидание и полуотлетя, полупадна на земята.