— Не стреляйте! — нареди.
Еничарите свалиха лъковете.
Предводителят и двама капитани слязоха от конете и тръгнаха към Ахмед, който се гърчеше на земята. Не обърнаха внимание на Ецио, който ги наблюдаваше предпазливо, несигурен какво ще предприемат. Спогледа се със София, която отново застана до него.
С нечовешко усилие Ахмед се изправи, стиснал отчупен клон за опора. Стана на крака, но се олюля при вида на новодошлия.
Забелязал приликата между двамата, Ецио събра две и две. Ахмед понечи да проговори, обръщайки се към еничарите с глас, който се стараеше да прозвучи твърдо и властно:
— Войници! Селим не ви е господар! Вие служите на султана! Изпълнявате само неговите заповеди. Къде е той? Къде е вашият султан?
Беше отстъпил към ограда, виеща се по ръба на скала с изглед към морето. Видял, че зад него зее пропаст, той се облегна на оградата. Другият мъж го последва и се приведе над него.
— Султанът стои пред теб, братко — каза мъжът. Той положи длани върху раменете на Ахмед и заговори тихо: — Нашият баща направи своя избор. Преди да абдикира. Взе правилното решение.
— Какво ще правиш, Селим? — заекна Ахмед, забелязал изражението на брат си.
— Мисля, че е най-добре да елиминирам всякаква възможност за по-нататъшни раздори.
Ръцете на Селим се вдигнаха към гърлото на Ахмед, притискайки го към оградата.
— Селим! Спри! Моля те! — извика Ахмед. После започна да се задушава.
Султан Селим Осман не се трогна от писъците на брат си. Всъщност те сякаш дори го насърчиха. Ецио видя, че той притиска Ахмед по-силно от необходимото. Ахмед драскаше лицето на брат си в напразен опит да го отблъсне. Оградата, която се огъваше застрашително под тежестта му, най-сетне поддаде и рухна. Селим го пусна в мига, когато той нададе ужасен вой, преметна се през билото и полетя към черните скали на двеста стъпки под тях.
Селим постоя малко, взрян над ръба с равнодушно лице. После се обърна и тръгна спокойно към Ецио.
— Ти сигурно си асасинът, Ецио Аудиторе.
Ецио кимна.
— Аз съм Седим, бащата на Сюлейман. Той те цени високо.
— Забележително момче е, Ваше Сиятелство, с блестящ ум.
Сърдечността на Селим обаче явно се беше изчерпала. Дружелюбието му се бе изпарило и очите му се присвиха, а лицето му притъмня. Ецио усети безпощадността, благодарение на която този мъж се бе сдобил с огромно могъщество.
— Искам да си наясно — каза Селим, приведен към лицето му, — че ако синът ми не беше се застъпил за теб, щях да те убия на място. Тук не се нуждаем от чуждестранно влияние. Напусни тази земя и не се връщай.
Неспособен да се овладее, Ецио почувства как се разярява при тази обида. Сключи юмруци — нещо, което не остана незабелязано от Селим — но в същия момент София положи успокоително длан върху ръката му и му спаси живота.
— Ецио — прошепна тя, — недей… Това не е твоя битка.
Селим го погледна още веднъж в очите — предизвикателно.
После се обърна и закрачи към капитаните и войниците си.
След миг те възседнаха конете и препуснаха към Константинопол. Ецио и София останаха с мъртвите и с групата зяпнали местни жители.
— Да, това не е моя битка — съгласи се Ецио. — Но къде свършва едната и къде започва другата?
73
След месец, в началото на новата година, Ецио застана отново в подножието на великата крепост Масяф.
Много събития се бяха случили, откакто за последен път бе идвал тук. След османското нашествие в района мястото беше опустяло. Самотен орел се виеше в небето, но нямаше и помен от човешка дейност. Крепостта се издигаше самотна и мълчалива, пазейки тайните си. Ецио тръгна по дългата, стръмна пътека, която се виеше край стените към външните порти. След известно време спря и се обърна, загрижен за спътницата си, изостанала зад него и задъхана. Зачака я под сянката на стар обветрен тамаринд.
— Каква стръмнина! — изпухтя София, когато го настигна.
Ецио се усмихна.
— Представи си, че си войник в тежка ризница и натоварен с провизии!
— И така съм изтощена. Но е по-интересно, отколкото да си седиш в книжарницата. Надявам се, че Азизе се справя с магазина.