— Не се притеснявай. Ето — подаде й той манерка с вода.
Тя отпи благодарно и каза:
— Отдавна ли е изоставена?
— Тамплиерите се бяха настанили тук. Опитваха се да разбулят тайните на крепостта, но не успяха. Както не успяха и да задържат ключовете, които щяха да им осигурят достъп до тях. А сега…
Те замълчаха, докато София се наслаждаваше на величествената гледка.
— Толкова е красиво тук — възкликна тя. — Тук ли е основано Братството ти?
Ецио въздъхна.
— Орденът е основан преди хиляди години, но тук са го възродили.
— Благодарение на мъжа, когото спомена — Алтаир?
Ецио кимна.
— Алтаир ибн Ла’Ахад. Той е възстановил Ордена на асасините и ни е освободил.
Замълча.
— Прозрял обаче колко е погрешно да се крием в крепост като тази. Тя се превърнала в символ на високомерие и мишена на всичките ни врагове. В крайна сметка Алтаир разбрал, че най-добрият начин да служим на справедливостта е да живеем справедливо. Не над хората, които закриляме, а с тях.
София кимна и рече шеговито:
— А заплашителните качулки — и тях ли той е измислил?
Ецио се засмя тихо.
— Спомена някакво кредо? — продължи София. — Какво представлява то?
Ецио отговори след кракът размисъл:
— През последните години от дългия си живот Алтаир разучавал в дълбочина определени… кодекси, които му били поверени. Помня един пасаж от съчиненията му наизуст. Искаш ли да го чуеш?
— Да, моля.
— Алтаир пише: С течение на времето всяко изречение, произнасяно дълго и на висок глас, се превръща в закон. Стига, разбира се, да надживееш разногласията и да смълчиш опонентите си. А ако съумееш да отстраниш всички предизвикателства, какво остава? Истината! Но дали обективната истина? Не. Възможен ли е обаче изобщо обективен възглед? Отговорът е не. Буквално, физически е невъзможно. Вариантите са прекалено много. Твърде много сфери и условности трябва да бъдат взети под внимание. Сократиците са прозрели това. Методът им предполага асимптотичен подход към истината. Линията никога не допира кривата. Самата дефиниция на асимптотата съдържа идеята за безкрайна борба. Приближаваме стъпка по стъпка към прозрението, но никога не го достигаме. Никога… Осъзнах, че докато тамплиерите съществуват, те ще се опитват да подчиняват действителността на своята воля. Те разбират, че няма абсолютна истина, а ако има, ние сме безнадеждно неспособни да я различим. И така, вместо нея се стремят да създадат собствени обяснения. Такъв е ръководният принцип на онова, което наричат нов световен ред — да преоформят битието по свой образ и подобие. На преден план не са нито вещите, нито хората. Те са само инструменти. Основното са идеите. Умно от тяхна страна, защото как да воюваш срещу идеи? Те са съвършеното оръжие. Нямат физическа форма, но могат да променят света по безброй начини, понякога и жестоки. Не можеш да убиеш кредо. Дори да убиеш всичките му поддръжници, да унищожиш всичките им писания, ще си осигуриш най-много временно затишие. Един ден някой ще го преоткрие. Ще го възроди. Вярвам, че дори ние, асасините, просто сме преоткрили орден, който предшества Стареца от планината… Цялото познание е химера. Всичко опира до времето. Безкрайно. Неспирно. Тогава изниква въпросът — има ли надежда? Отговорът ми е следният — трябва да достигнем място, където този въпрос е неприложим. Самата борба е асимптотична. Приближаваш решението, но никога не го достигаш. Най-доброто, на което можем да се надяваме, е да поизправим донякъде линията. Да въдворим стабилност и мир, макар и временно. И разбери, читателю, те винаги и завинаги ще са само временни. Докато продължаваме да се множим, ще даваме живот на съмнения и предизвикателства. На мъже, които ще въстават срещу статуквото, понякога не за друго, а защото нямат по-интересно занимание. В природата на човека е заложено несъгласието. Войната е един от много начини, по които го изразяваме. Мисля, че мнозина тепърва ще осъзнават Кредото ни. Но такъв е процесът. Да се чувстваме объркани, смутени. Да се образоваме, да се просвещаваме. И най-сетне — да разберем. Да постигнем умиротворение.
Ецио замълча. После попита:
— Разбираш ли го?
— Grade. Да — погледна го тя. Той стоеше потънал в мисли, втренчен в крепостта. — Съжаляваш ли понякога, че си взел такова решение? Да живееш толкова дълго като асасин?
Ецио въздъхна.
— Не помня да съм вземал решение. Този живот… ме избра.