— Разбирам — отвърна тя и сведе поглед към земята.
— Три десетилетия служих на паметта на баща ми и братята му и се борих за изпиталите болката от несправедливостта. Не съжалявам за тези години, но сега…
Той пое дълбоко дъх, сякаш сила, по-могъща от собственото му „аз“, го бе освободила от хватката си. Отмести очи от крепостта към орела, който кръжеше ли, кръжеше в небето.
— Сега е време да живея за себе си и да ги оставя да почиват в мир. Да оставя всичко това.
Тя го улови за ръка.
— Тогава наистина го направи. Сбогувай се, Ецио. Изпълнил си дълга си.
74
В късния следобед стигнаха портата на външната крепост. Тя зееше отворена и по стълбовете й се виеха пълзящи растения. Макарите вече бяха покрити с бръшлян. Те тръгнаха към вътрешното укрепление. И тук вратите бяха отворени, а в двора личаха следи от прибързано отпътуване. Натоварена до половината каруца за провизии стоеше до огромно мъртво платаново дърво, под което имаше разбита каменна пейка.
Ецио поведе София към главната кула и надолу по стъпалата към недрата на крепостта, понесъл факла, за да осветява пътя им през мрачните коридори. Най-сетне застанаха пред масивна каменна врата, изработена от гладък зелен камък. По повърхността му личаха пет вдлъбнатини, подредени в полукръг на височината на раменете им.
Ецио остави чантата си на пода и извади от нея петте ключа.
Претегли единия с длан.
— Краят на пътя — каза той колкото на София, толкова и на себе си.
— Не съвсем — отвърна тя. — Първо трябва да открием как да отворим вратата.
Ецио разгледа ключовете и отворите, в които трябваше да ги помести. Символите, обграждащи отверстията, му подсказаха отговора.
— Сигурно — някак си — съответстват на символите върху ключовете — рече замислено той. — Знам, че Алтаир е взел всички предпазни мерки да съхрани архива си. Навярно има някаква последователност. Опасявам се, че вратата ще остане заключена навеки, ако се проваля.
— Какво се надяваш да откриеш зад нея? — попита София почти благоговейно.
Гласът на Ецио също беше стихнал до шепот, макар че никой, освен нея не можеше да го чуе.
— Познание преди всичко. Алтаир е бил прозорлив и плодовит писател. Построил е това място като вместилище на цялата си мъдрост.
Той я погледна.
— Знам, че е видял много през живота си и е научил десетки тайни — и обезпокоителни, и дълбоки. Придобил е познание, което би хвърлило в отчаяние недостойните.
— Разумно ли е тогава да го разкриваме?
— Притеснявам се, вярно е. Но… — усмихна се той. — Аз не съм, както навярно вече си разбрала, недостоен човек.
Той остави факлата в ниша в стената, откъдето да осветява вратата. Забеляза, че символите по нея засияха леко, едва доловимо, но ясно, а ключовете също замъждукаха в отговор.
— Огледай внимателно символите върху ключовете. Описвай ги на глас, а аз ще следя символите върху вратата.
Тя Си сложи очилата и взе първия ключ, който Ецио й подаде. Заговори и докато я слушаше, той разглеждаше съсредоточено знаците по вратата.
После ахна удивено.
— Разбира се! Алтаир е живял дълго на Изток и е научил много там.
След кратко мълчание възкликна:
— Халдейците!
— Искаш да кажеш… че това има нещо общо със звездите?
— Да — съзвездията. Алтаир е посещавал Месопотамия, където са живели халдейците.
— Да, но те са живели преди две хиляди години. Разполагаме с книги — Херодот, Диодор Сикулус — които ни съобщават, че са били велики астрономи, но не познаваме трудовете им.
— Алтаир ги е познавал и ги е пресъздал тук под формата на шифър. Трябва да приложим беглите си познания за звездите.
— Невъзможно е! Знаем, че са умеели да изчисляват продължителността на слънчевата година с точност до четири минути, но как са го правили, е друг въпрос.
— Изучавали са съзвездията и движенията на небесните тела по небосклона. Смятали, че с тяхна помощ могат да предсказват бъдещето. Построили огромни обсерватории…
— Това е ерес!
— Само с това разполагаме и виж — виж тук! Не го ли разпознаваш?
Тя погледна символа, гравиран върху единия от ключовете.
— Изобразено е преднамерено завоалирано, но е… — посочи Ецио — съзвездието Лъв!
Тя се вгледа съсредоточено.