Дали изобщо ми е отредено да променя нещо? Все пак продължавам да попълвам дневника. Дали това е опит да преобразя видяното или да гарантирам, че ще се сбъдне?
Колко наивно е да вярвам, че всичките ми въпроси имат само един-единствен отговор. Че за всяка загадка има едно-единствено разковниче. Че една-единствена божествена светлина управлява всичко. Казват, че тази светлина поражда истина и любов. Аз твърдя, че тя ни заслепява и ни принуждава да се препъваме в невежество. Копнея за деня, когато хората ще загърбят невидимите чудовища и ще прегърнат рационалния възглед за света. Ала новите религии са толкова удобни и обещават толкова ужасни наказания, ако се отречем от тях! Боя се, че страхът ще ни задържи в оковите на най-великата лъжа…“
Старецът постоя известно време в тишината, питайки се дали изпитва надежда или отчаяние. Вероятно не беше нито едното, нито другото. Навярно бе надраснал и надживял и двете. Тишината в огромната зала и мрачината го закриляха като майчини ръце. Но не успяваше да смълчи миналото.
Отблъсна пергамента и мастилницата и придърпа кутията. Закри я с длани. Да я запази от какво?
После му се стори, че Ал Муалим застава пред него. Някогашният му ментор, който го предаде. Когото накрая изобличи и унищожи. Но мъжът проговори заплашително и властно:
— Дълбоката мъдрост поражда дълбока скръб. Който трупа познание, трупа тъга.
Призракът се приведе напред и зашепна настойчиво в ухото на Алтаир:
— Унищожи я! Унищожи я, както обеща да направиш!
— Аз… не мога.
После чу друг глас. Сърцето му трепна и той се обърна към него. Ал Муалим беше изчезнал. Но къде беше тя? Не я виждаше!
Вървиш по тънка линия, Алтаир! — каза Мария Торп. Гласът й беше младежки, уверен. Както тогава, когато я срещна — преди седем десетилетия.
— Движи ме любознателността, Мария. Колкото и ужасен да е този артефакт, той съдържа чудеса. Искам да го проумея.
— Какво ти казва той? Какво виждаш?
— Странни видения и послания. За онези, дошли преди нас, за възхода и за падението им…
— Ами за нас? Къде сме ние?
— Ние сме брънки от веригата, Мария.
— Но какво ще стане с нас, Алтаир? Със семейството ни? Какво казва Ябълката?
Алтаир отвърна:
— Кои са дошли тук преди нас? Какво ги е довело тук? Колко отдавна?
Говореше повече на себе си, отколкото на Мария, която отново прекъсна мислите му:
— Освободи се от това нещо!
— Дългът не ми позволява, Мария — каза й той тъжно. Тогава тя изкрещя ужасено. И в гърлото й се надигна предсмъртно хриптене.
— Бъди силен, Алтаир… — прошепна.
— Мария! Къде… къде си? — извика той в празнотата на необятната зала. — Къде е тя?
Ала му отговори само ехото.
После прозвуча трети глас, разтревожен, но решен да го успокои.
— Татко… няма я. Не помниш ли? Тя умря — каза Дарим. Отчаян вопъл:
— Къде е съпругата ми?
— Изминаха двайсет и пет години, старче! Тя е мъртва! — извика ядосано синът му.
— Остави ме! Остави ме да работя!
Гласът стихна:
— Татко? Какво е това място? За какво е?
— Библиотека е. И архив. Тук ще съхраня всичко, което съм научил. Всичко, което ми показаха.
— Какво ти показаха, татко? Какво стана в Аламут, преди да дойдат монголите? Какво откри там?
После се възцари тишина, която го обви като топъл въздух, и Алтаир каза:
— Целта им вече ми е известна. Знам тайните им. Разбирам подбудите им. Но посланието не е за мен. То е за друг.
Алтаир погледна кутията върху писалището.
„Няма да докосна повече това проклето нещо. Скоро ще си отида от този свят. Време е. Всички часове на деня сега са обагрени от мислите и страховете, които тази сигурност поражда. Достигнах до всички прозрения, които ми бяха отредени. Няма друг свят. Нито завръщане в този. Просто всичко свършва. Завинаги“.
Той отвори кутията. В нея, в постеля от кафяво кадифе, лежеше Ябълката. Частицата от Рая.