Ецио разпери ръце.
— Ще се допитам до Дезидерий — поклати глава той. — Навсякъде, винаги има разногласия и разделение.
— Не е ли това характерна черта на живота?
Той се усмихна.
— Вероятно. И навярно това вече не е моя борба.
— Не мога да повярвам, че го казваш… Някой ден ще ми разкажеш какво се е случило под Масяф.
— Някой ден.
— Защо не сега?
Той я погледна.
— Ще ти кажа следното — осъзнах, че напредъкът на човечеството към мир и единство винаги ще бъде пътуване и никога няма да има пристигане. То е като пътя през живота на всяка жена и на всеки мъж. Краят винаги слага точка на пътешествието. Няма истински завършек. Има само недовършени дела.
Докато говореше, Ецио държеше в ръката си книга — „Песни“ на Петрарка.
— Смъртта не те чака да допишеш книгата — продължи той.
— Тогава прочети колкото можеш, докато можеш.
След този разговор с ненадейна решимост Ецио организира пътуването им до Рим.
София вече беше бременна.
81
— Защо се забави толкова? — сряза го Клаудия, после го дръпна към себе си и го целуна звучно по двете бузи. — Fratello mio. Напълнял си. Тази венецианска храна! Не ти се отразява добре.
Намираха се в щабквартирата на асасините на остров Тибър. Наближаваше краят на февруари. Завръщането на Ецио в Рим бе съвпаднало с погребението на папа Юлий.
— Добри новини, предполагам — продължи Клаудия. — Ще предложат Джовани ди Лоренцо де Медичи.
— Но той е само дякон.
— Откога това е причина някой да не стане папа?
— Е, ще бъде добра новина, ако го изберат.
— Подкрепя го почти целият Кардиналски съвет. Дори си е избрал име — Лъв.
— Дали ме помни?
— Едва ли е забравил онзи ден в катедралата във Флоренция, когато спаси живота на баща му. И неговия, между другото.
— А! — спомни си Ецио. — Семейство Паци! Струва ми се, че е било преди цяла вечност.
— Много време мина оттогава. Но малкият Джовани вече е пораснал — на трийсет и осем е, представяш ли си? И е твърд като стомана.
— Щом си спомня приятелите…
— Силен е. Това е важно. И иска да го подкрепим.
— Ако е справедлив, ще застанем на негова страна.
— Той ни е необходим, колкото ние — на него.
— Вярно е.
Ецио замълча и огледа старата зала. Изпълнена със спомени… Ала те сякаш нямаха нищо общо с него.
— Искам да обсъдя нещо с теб, сестро.
— Да?
— Въпросът за… наследника ми.
— Като ментор? Отказваш ли се?
Тя не изглеждаше изненадана.
— Разказах ти за Масяф. Направих всичко, което ми беше по силите.
— Бракът те е размекнал.
— Не размекна теб, макар да се омъжи два пъти.
— Между другото, одобрявам съпругата ти. Макар да е венецианка.
— Grazie.
— Кога е щастливото събитие?
— През май?
Тя въздъхна.
— Вярно е. Тази мисия е изтощителна. Светата Дева знае, че те замествах само две кратки години, но осъзнах какво бреме си носил върху плещите си толкова дълго. Обмислял ли си кой би могъл да надене мантията?
— Да.
— Макиавели?
Ецио поклати глава.
— Няма да приеме. Той е човек на мисълта, не е роден за водач. Но работата — и го казвам съвсем скромно — се нуждае от ясен разсъдък. Сред нас има един човек, когото досега сме молили да ни помага само в дипломатически мисии и който според мен е готов да ме замести.
— Смяташ ли, че другите — Николо, Бартоломео, Роза, Паола и Ил Волпе, Лисицата — ще го одобрят?
— Да.
— Кого имаш предвид?
— Лодовико Ариосто.
— Него?
— Два пъти беше посланик на Ферара във Ватикана.
— И Юлий едва не нареди да го убият.
— Вината не беше негова. По онова време Юлий враждуваше с дук Алфонсо.
Клаудия изглеждаше смаяна.
— Ецио, да не би да си полудял? Не помниш ли за кого е женен Алфонсо?
— За Лукреция, да.
— Лукреция Борджия!
— Напоследък тя води тих живот.
— Кажи го на Алфонсо! Освен това Ариосто е болнав и в името на свети Себастиан, той е любител поет! Чух, че пишел някакви драсканици за сър Ролан!