— Писателите се нуждаят от гориво.
Макиавели беше влязъл в стаята без церемонии, както се полага на стар приятел и чест гост. Той взе кърпата от София.
— Дай на мен.
Избърса чашата и плота на писалището.
Ецио го наблюдаваше с кисело изражение.
— Поканих те пийнем по чаша, не да чистиш след мен.
Макиавели доизчисти невъзмутимо, преди да отговори с усмивка:
— Мога да върша и двете. Спретната стая и чаша хубаво вино са всичко, от което се нуждае един мъж, за да е доволен.
Ецио се засмя подигравателно.
— Глупости! Звучиш като герой от собствените си пиеси!
— Не си ги гледал — поклати глава София.
Той се смути.
— Е, представям си ги…
— Нима? Защо тогава не впрегнеш въображението си на работа? Защо не се поизпотиш да напишеш нещо? — посочи Макиавели захвърления ръкопис.
— Вече го обсъдихме, Николо. Не съм писател. Аз съм баща и производител на вино. Това ми стига.
— Вярвам ти.
София беше донесла нова бутилка червено вино. Остави я до тях заедно с две чисти чаши, чисти салфетки и кошничка pandiramerino56.
— Ще ви оставя да разисквате литературата — каза им. — Ще помогна на Андреа да приспи децата и ще се заема с моите писания.
— Какво пишеш? — попита Макиавели.
— Няма значение — отвърна тя. — Ще почакам само да чуя харесва ли ти виното. Той все се жалва, че не е добро. Но пресушава бутилка след бутилка.
— Тя ще напише последната страница, преди ти да започнеш — каза Макиавели.
— Все едно — отвърна Ецио. — Опитай виното. По-миналогодишната реколта. Провал!
— Щом те интересува мнението ми, ще го чуеш.
Той отпи глътка, задържа я в устата си да усети вкуса и преглътна.
— Превъзходно е — усмихна се. — Отново санджовезе, нали? Или греша?
По лицето на София се изписа широка усмивка и тя потупа Ецио по рамото.
— Виждаш ли? — каза му.
— Смес от няколко сорта — отвърна доволно Ецио. — Но предимно доброто ми старо санджовезе. Не го смятах за чак толкова лошо. Лозята ми са първокласни.
— Разбира се — отпи още една дълга глътка Макиавели.
Ецио се усмихна, но София забеляза как ръката му се вдигна неволно към гърдите и ги разтърка.
— Хайде! — каза той. — Още не се е мръкнало съвсем. Ела да ти покажа…
Излязоха навън и тръгнаха по алеята, отвеждаща към лозята.
— Требиано за бялото — обясни Ецио, сочейки ред лозници. — Трябва да го опиташ на вечеря. Ще има tonno al cartoccio57. Специалитетът на Серена.
— Харесва ми как готви рибата тон — каза Макиавели. Озърна се. — Добре се справяш, Ецио. Леонардо щеше Да се гордее с теб, ако вадеше градината ти.
— Само защото използвам инструментите, които ми подари — засмя се Ецио. — Ще ми завиди. Продавам два пъти повече вино, отколкото винарната му в Порта Верчинела. Не биваше да изпраща онзи мошеник Сал ай от Амбоаз да стопанисва лозята му.
Ецио млъкна и след миг попита:
— Какво имаш предвид? Какво означава „щеше“ да се гордее?
Макиавели ги погледна сериозно.
— Получих писмо. До двама ни е всъщност, но пощата стига до Фиезоле след цяла вечност. Виж, Ецио, той не е добре. Иска да ни види.
Ецио изопна рамене.
— Кога тръгваме? — попита.
В края на април пристигнаха в Кло Люс — имението край замъка в Амбоаз, което крал Франсоа беше предоставил на Леонардо като част от привилегиите му на дворцов художник. Лоара течеше бавно, бреговете край кафявите й води бяха осеяни с дървета с напъпили листа.
Минаха през портите на имението и препуснаха по алеята, обрамчена в кипариси, в чийто край ги очакваше икономът. Оставиха конете на коняря и последваха иконома в къщата. В просторна проветрива стая с отворени прозорци с изглед към задната градина Леонардо беше полегнал в шезлонг. Носеше халат от жълт брокат и бе покрит до кръста с меча кожа. Дългата бяла коса и бялата му брада бяха пооредели и темето му бе оплешивяло, но очите му все още сияеха ярко и той се поизправи да ги поздрави.
— Скъпи мои приятели, толкова се радвам, че дойдохте! Етиен! Донеси ни вино и сладкиши!
— Не бива да ядете сладко. Камо ли да пиете вино.
— Чакай малко, кой ти плаща? Няма значение. Не отговаряй. Същият, който плаща на мен, знам! Просто направи каквото ти казвам.