Икономът се поклони и излезе. Върна се бързо с поднос, който постави церемониално върху близката полирана масичка, и отново се оттегли. Пред прага се поклони пак и каза на гостите на Леонардо:
— Извинете ни за безпорядъка. Така се чувстваме по-уютно.
Макиавели и Ецио се спогледаха усмихнато. Полираната масичка и блестящият поднос бяха остров сред разбунено море от хаос. Привичките на Леонардо не се бяха променили.
— Как вървят нещата, стари приятелю? — попита Ецио и седна до твореца.
— Не мога да се оплача, но усещам, че трябва да продължа напред — отвърна Леонардо, стараейки се гласът му да прозвучи по-сигурно.
— Какво имаш предвид? — Попита Ецио, загрижен, че приятелят му използва някакъв евфемизъм.
— Не говоря за смъртта — отсече раздразнително Леонардо.
— Говоря за Англия. Новият им крал е много заинтересуван да обнови флотата си. Искам да отида там и да му продам подводницата си. Венецианците така и не ми платиха, както знаете.
— Те не я построиха.
— Това няма значение.
— Нямаш ли достатъчно проекти тук, които да ангажират ума ти? — попита Макиавели.
Леонардо го изгледа ядосано.
— Нима някакъв механичен лъв може да ангажира ума ми! — възкликна той. — Това беше последната поръчка на любезния ми господар. Как ти се струва — механичен лъв, който ходи и реве и за финал гърдите му се отварят и разкриват кошница с лилии!
Той изсумтя.
— Не е толкова зле само по себе си, но да възлага такава играчка на мен! На мен! Изобретателя на летящи машини и танкове!
— И парашути — добави тихо Ецио.
— Послужи ли ти?
— Много добре.
— Браво!
Леонардо махна с ръка към подноса.
— Почерпете се. Аз ще се въздържа.
Той сниши глас:
— Етиен е прав — напоследък стомахът ми успява да смели само топло мляко.
Тя замълчаха. Макиавели наруши мълчанието:
— Рисуваш ли още?
Леонардо се натъжи.
— Иска ми се… Но някак си съм изгубил порива. Вече не съумявам да довърша нищо. В завещанието си оставих на Сал ай „Джокондата“. Ще му помогне на старини. Мисля, че Франсоа ще пожелае да я купи. Но да знаете, че аз самият не бих дал и два гроша за нея. Не е най-добрата ми творба. Предпочитам картината, в която изобразих милия Сал ай като Йоан Кръстител…
Гласът му секна и той се втренчи някъде, незнайно накъде.
— Скъпото ми момче… Толкова жалко, че трябваше да се разделим. Липсва ми. Но тук се чувстваше зле. По-добре да се грижи за лозята.
— Аз самият отглеждам лозя — вметна Ецио.
— Знам! Браво! По-разумно занимание на тази възраст, отколкото да търчиш напред-назад и да режеш тамплиерски глави.
Леонардо замълча. След малко добави:
— Боя се, че винаги ще ги има, каквото и да направим. Навярно е по-добре да приемем неизбежното.
— В никакъв случай! — възкликна Ецио.
— Понякога нямаме избор — отвърна тъжно Леонардо.
Отново се възцари мълчание. Наруши го Макиавели:
— Какви са тези приказки за завещания, Леонардо?
Художникът го погледна.
— О, Николо, какъв е смисълът да се преструваме? Умирам… Затова ви помолих да дойдете. Тримата преживяхме толкова много. Исках да се сбогуваме.
— Нали спомена, че планираш да посетиш крал Хенри в Англия?
— Той е арогантно хлапе и много бих желал да се запознаем — отвърна Леонардо. — Но няма. Тази стая е последното място, което ще видя. И дърветата отвън. Пълни с птици, особено сега, през пролетта.
Той се отпусна мълчаливо в шезлонга и не помръдна много дълго. Двамата приятели се спогледаха разтревожено. Но накрая Леонардо се раздвижи:
— Задрямах ли? — попита. — Не бива. Нямам време за сън. Скоро ще спя достатъчно.
После пак притихна. Отново се унесе.
— Ще дойдем утре — каза тихо Ецио.
С Макиавели станаха и тръгнаха към вратата.
— Елате пак утре! — спря ги гласът на Леонардо. — Ще поговорим още.
Те се обърнаха към него и той се надигна, подпрян на лакът. Мечата кожа се свлече от коленете му и Макиавели се върна да я намести.
— Благодаря, Николо.
Леонардо ги погледна:
— Ще ви издам една тайна. През целия си живот, докато се учех да живея, всъщност съм се учил просто как да умра.