Бяха при него след седмица, когато пое последния си дъх призори на втори май. Вече не ги познаваше. Беше си отишъл.
— Носят се слухове — каза Макиавели, докато яздеха тъжно към дома, — де крал Франсоа държал главата му в скута си в предсмъртния му час.
— Някои хора, дори кралете, са готови на всичко, за да спечелят популярност — възмути се Ецио.
84
Сезоните се изтърколиха още четири пъти. Малката Флавия стана на десет; наближаваше деветият рожден ден на Марчело. Ецио не можеше да повярва, че е навършил шейсет и четири години. Времето сякаш изтича все по-бързо и по-безпощадно, колкото по-малко ти остава, мислеше си той. Грижеше се за лозята си и им се радваше и под строгото опекунство на Макиавели и София продължаваше да пише мемоарите си. Вече беше стигнал до двайсет и четвърта глава.
Продължаваше и да тренира въпреки упоритата кашлица, която отказваше да го остави на мира. Ала отдавна беше предал асасинските си оръжия на Ариосто. Нямаше новини от Рим или от Константинопол и дори от Еразъм в Ротердам, които да го тревожат, макар очакваният разкол в Църквата да се бе състоял и младият Лутер беше оглавил Реформацията на север. Нови войни заплашваха отново света. На Ецио не му оставаше друго, освен да наблюдава и да чака. Старите навици умират трудно, мислеше си. А той бе натрупал достатъчно опит във фермерството и умееше да долавя мириса на буря отдалеч.
Беше следобед. Стоеше на верандата, вперил поглед отвъд лозята на юг, където различи три фигури в каруца, очертани на хоризонта. Не разпозна силуетите, а и бяха прекалено далеч да разбере що за хора са. Забеляза обаче странните шапки, които издаваха, че са чужденци. Те обаче не спряха. Предположи, че се надяват да стигнат до Флоренция, преди да се здрачи.
Върна се в къщата и тръгна към стаята си. Убежището си. Спусна кепенците, за да се съсредоточи. Маслена лампа гореше върху писалището, осеяно с разпилени пергаменти. Днешните му литературни усилия. Седна неохотно, сложи си очилата и прочете написаното, смръщил леко чело. Битката с хората вълци! Как бе успял да я предаде така безинтересно?
Прекъсна го похлопване по вратата.
— Да? — каза той, всъщност зарадван, че отвличат вниманието му.
София открехна вратата, но не влезе.
— Ще заведа Марчело в града — каза тя ведро.
— Какво? Ще гледате последната пиеса на Николо? — попита небрежно Ецио, вдигнал поглед от листа. — Мислиш ли, че „Мандрагора“ е подходяща за осемгодишни деца?
— Ецио, спектакълът не се играе от три седмици. Освен това няма да ходя във Флоренция, а само до фиезола.
— Пропуснах ли да го гледам? Той ще се разяри.
— Сигурна съм, че няма да се разсърди. Знае колко си зает. Скоро ще се върнем. Наглеждай Флавия. Играе си в градината.
— Разбира се. И без това писането ми дойде до гуша. Ще отида да подрежа лозите.
— И аз смятам, че е жалко да похабяваш великолепния следобед, затворен тук.
Тя го изгледа загрижено.
— Чистият въздух ще ти се отрази добре.
— Не съм инвалид!
— Разбира се, че не си, amore. Просто си мислех…
Тя посочи смачканите листове, разхвърляни по писалището. Ецио натопи демонстративно перото и придърпа нов пергамент пред себе си.
— A presto58! Пазете се.
София затвори тихо вратата. Ецио написа няколко думи, спря и се намръщи над страницата.
Остави перото, свали очилата и смачка на топка листа. Измъкна се от стаята. Наистина се нуждаеше от чист въздух.
Влезе в навеса за инструменти и все градинарски ножици и плетен кош. Прекоси градината и тръгна към най-близкия ред лозници. Огледа се разсеяно за Флавия, но не видя и следа от нея. Не се притесни. Тя беше разумно момиче.
На половината път до лозето го стресна глас от близкия храсталак, Флавия се заливаше от смях. Беше го издебнала!
— Флавия, скъпа, не се крий! Искам да те виждам!
Последва нов смях и храсталакът се разлюля. Дъщеря му надникна над тръните. Ецио се усмихна и поклати глава.
В този момент човек на пътя привлече вниманието му. Той погледна натам и в далечината забеляза фигура, облечена в пъстроцветни дрехи. Ала слънцето беше зад нея и светеше прекалено ярко. Ецио заслони очи с длан, за да я разгледа по-добре, но фигурата беше изчезнала.
Той изтри чело и тръгна към лозята.
Не след дълго беше навлязъл дълбоко сред градината и подрязваше требианото. Лозниците не се нуждаеха от подрязване, но така ръцете му се занимаваха с нещо, докато умът му обмисляше как да разкаже историята за битката — много отдавна, в Рим — с групата фанатици, които се наричаха Синовете на Рем. Лозите драскаха лактите му, докато работеше. Той спря да огледа чепка грозде. Откъсна едно зърно и го вдигна да го види отблизо. Стисна зърното, смачка го и видя, че е сочно. Усмихна се и го лапна, избърсвайки пръсти в грубата си ленена туника.