Известно време Ецио не продума.
— Добре ли си? — попита го тя малко неуверено.
Той се взря отново в децата, потънал в мисли.
— Явно не успявам да загърбя миналото — прошепна. После вдигна очи към жена си. — Толкова късно се реших на това, София. Знаех, че няма да ми остане време за всичко… Но сега се тревожа, че няма да имам време за ншцо.
Очите й бяха тъжни, но пълни с разбиране.
Чуха леко проскърцване отгоре и погледнаха към тавана.
— Какво прави на покрива? — промърмори Ецио.
— Остави я — каза му София.
Над тях Шао Джън бе застанала върху червените керемиди високо горе, до комините. Беше заела поза, която наподобяваше асасин, готвещ се за нападение, и същевременно човек, който си отдъхва спокойно. Тя обхождаше с поглед осветените от луната поля, докато нощният вятър шепнеше около нея.
На другия ден Ецио излезе от къщата рано. Небето сивееше. Погледна към покрива, но макар прозорецът на стаята й да беше отворен, Шао Джън не се виждаше никъде.
Той я извика, но никой не му отговори. Отиде да даде разпореждания на помощника си, защото времето за гроздобер наближаваше и той се молеше тазгодишната реколта да е добра — лозето несъмнено изглеждаше многообещаващо и лятото беше благоприятно. Гроздето беше узряло, но той искаше да провери сладостта и киселината му, преди да започне беритба. Тогава щеше да изпрати помощника си във фиезола, ако трябва дори до Флоренция, за да наеме сезонни работници. Трябваше да запретнат ръкави и Ецио очакваше този момент с нетърпение — много физическа активност и малко време за размисли. Появата на Шао Джън бе разклатила трудно извоюваната сигурност, на която се радваше досега. Изпитваше неприязън към нея. Надяваше се, че си е тръгнала, преди да пукне зората.
След разговора с помощника си почувства непреодолим порив да се върне в къщата и да види дали надеждите му са се оправдали. Някак си се съмняваше, но когато влезе, вътре нямаше никого. Тръгна мрачно към дневната, подтикван от инстинкт, който свиваше сърцето му.
Спря пред прага. Вратата беше отворена. Влетя в стаята и откри китайката седнала зад писалището му — все още осеяно с разхвърляни бележки и пергаменти от предишните дни — да чете част от завършения ръкопис.
Ецио поаленя от гняв.
— Какво си мислиш, че правиш? Махай се!
Тя остави купчината листове и го погледна спокойно.
— Вятърът… отвори вратата.
— Fuori59!!
Джън мина покрай него и излезе от стаята. Той тръгна бързо към писалището и обърна листовете, вдигна един и го прочете. После го захвърли небрежно обратно в купчината, извърна се и се взря с празен поглед през прозореца. Видя я на двора, застанала с гръб към него. Очевидно застинала в очакване.
Ецио отпусна рамене. След кратко колебание излезе от стаята и тръгна към нея.
Тя беше седнала върху ниска каменна стена. Той приближи до нея, кашляйки леко в острия октомврийски вятър.
Джън се обърна.
— Съжалявам. Сгреших.
— Да.
Той замълча.
— Мисля, че трябва да си вървиш.
Тя поседя мълчаливо и после ненадейно започна да цитира:
— Казвам се Ецио Аудиторе. Когато бях млад, имах свобода, но не я виждах, имах време, но не го усещах, имах любов, но не я чувствах. Едва след трийсет дълги години щях да разбера смисъла и на трите… Красиво е — заключи тя.
Ецио застина. Замислено впери очи в хоризонта. В далечината се чуваше подрънкване на конска сбруя.
— Искам да разбера, както си искал и ти — продължи Джън, — как да помогна на своите събратя.
Ецио я погледна по-дружелюбно.
— Дълго бях асасин, Джън. И знам, че всеки момент някой може да дойде. Да отмъсти на мен или на семейството ми. Разбираш ли? Затова трябва да внимавам.
Тя кимна и той разбра, че почти й дожаля за него. Погледна към лозята си.
— Трябва да започна да наемам хора за гроздобера, но…
Замълча. Джън сведе съсредоточено глава.
— Ела вътре. Да закусим.
Тя стана и го последва.
87
Пазарът на големия площад югозападно от катедралата беше оживен както винаги. Търговци, предприемачи, слуги и селяни се блъскаха припряно, докато обикаляха край сергиите. Джън стоеше под една от околните колонади и наблюдаваше суматохата, докато Ецио се пазареше под студените слънчеви лъчи за цената на кош за грозде. Китайката попиваше прехласнато гледките и звуците на Флоренция. Взираше се неприкрито в хората, които на свой ред се втренчваха в нея. Това не я смущаваше.