Ецио приключи с покупките и приближи. Потупа я по рамото.
— Ще извадя късмет, ако тази кошница издържи три сезона — каза той.
Тя погледна кошницата, несигурна по какво да прецени качеството й. Ецио разбра и се усмихна.
— Хайде! — каза. — Искам да ти покажа нещо.
Запроправяха си път през тълпата към Пиаца дела Синьория и там седнаха на пейка близо до лоджията, наблюдавайки хората, всички облечени в ярки дрехи, с изключение на малцина в скъпа черна коприна и кадифе.
— Кои са те? — попита Джън.
— Банкери — обясни Ецио. — Това е нещо като униформа, за да се разпознават. Има и друго предимство — виждаме ги отдалеч!
Джън се усмихна колебливо.
— Приятно е, нали? — продължи Ецио. — Кипи от живот!
— Да.
— Но невинаги е било така. На този площад убиха половината ми семейство. Екзекутираха ги. Точно тук. Преди четирийсет и пет години. Бях на деветнайсет.
При спомена той затвори за миг очи, после продължи:
— Но сега, като го виждам толкова оживен, изпитвам задоволство, че болката е избледняла.
Погледна я откровено.
— Животът на асасина е болка, Джън. Изстрадваш я и я причиняваш. Наблюдаваш я с надеждата, че помагаш да изчезне. Ужасна ирония, знам! Но е така.
Поседяха мълчаливо известно време. Джън се озърташе зорко. После Ецио забеляза как се напряга. Беше забелязала нещо в тълпата. Цветен отблясък? От униформа? На стражите около Синьорията? Мигът обаче отмина и той не полюбопитства.
— Добре — рече и се изправи. — Време е да заведеш стареца в дома му.
Прекосиха площада и тръгнаха по улицата в северната му част, толкова позната на Ецио, която отвеждаше на изток. Джън непрекъснато се озърташе назад.
Улицата беше сравнително спокойна и накрая дори останаха сами. Ненадейно Ецио чу шум, който тя не долови. Обърна се бързо. Отскочи назад и вдигна кошницата като щит пред Джън. След секунда хвърлена кама се заби в нея. Миг след това някой ритна Ецио жестоко в корема. Той залитна назад и се блъсна в каменна стена. Междувременно Джън реагира със светкавична бързина. Застана между него и нападателя му — друга китайка, облечена като нея, но само по бойна туника и панталони.
Двете жени закрачиха в полукръг една срещу друга с бавни, почти балетни стъпки. После се спуснаха напред като нападащи змии. Започнаха да си разменят коси удари с ръбовете на дланите и толкова мълниеносни ритници, че Ецио едва успяваше да следи движенията им. Забеляза обаче, че: Джън губи схватката. Скочи напред и удари противничката й по главата с кошницата. Тя изгуби равновесие и падна.
Остана да лежи неподвижно. Джън пристъпи напред.
— Джън! Тя се преструва!
В същия миг загадъчната жена скочи на крака и нападна Джън с друга кама. И двете паднаха на земята и се затъркаляха в прахоляка, борейки се ожесточено и пъргаво като разярени котки. Крайниците и телата им се стрелкаха толкова светкавично, че заприличаха на размазани петна. Ненадейно проехтя вик. Нападателката политна назад. Собственият й нож беше забит в гърдите й точно над гръдната кост. Тя се запрепъва настрани, после политна напред, главата й се удари върху колона от кремък и тя замря. Този път не се преструваше.
Ецио се озърна. Не се виждаше никой.
Той сграбчи ръката на Джън.
— Хайде! — прошепна през стиснати зъби.
Докато пътуваха към имението с каруцата на Ецио, Джън започна да обяснява. Ецио осъзна, че щеше да го направи по-рано, ако й беше дал възможност, и изслуша мрачно историята й.
— Моят ментор искаше да се срещне с теб. Напуснахме заедно Китай. Тайно. Но ни проследиха. Настигнаха ни във Венеция. Там заловиха ментора ми. Той ми нареди да избягам и да довърша мисията. Повече не го видях.
— Кои са те?
— Слуги на Джу Хуоцун — император Дзядзин. Млад мъж, по-скоро момче. Не е роден да управлява, но съдбата му отреди трона и сега той властва над нас с безпощадна и кървава ръка.
След кратко мълчание тя продължи:
— Бях конкубина, но моят ментор ме освободи, когато бях съвсем млада. Върнахме се по-късно да спасим и други момичета, но те бяха…