Битката приключи. Ецио се строполи между лозниците си изтощен, но невредим. Улови погледа на Джън и се постара да се усмихне, но смехът се превърна в свиреща кашлица.
— Звуча като умираща котка — каза той.
— Хайде, ще ти помогна.
Тя му протегна ръка и го изправи на крака. Двамата се върнаха заедно с къщата.
90
Събудиха се дълго преди денят да започне. Утрото беше студено. Водниста слънчева светлина си проправяше път през мъглата.
Шао Джън стоеше на пътя, метнала раницата си на гръб. Вперила поглед в далечината, готова да тръгне. Изглеждаше потънала в мисли и се обърна едва когато Ецио приближи откъм къщата. Той все още дишаше тежко и мъчително.
Застана до нея.
— Чака те дълъг път до дома, нали?
— Но по пътя ще видя много интересни неща. Благодаря, менторе.
Тя се поклони леко.
Той носеше нещо. Малка древна кутия. Подаде й я.
— Вземи. Някой ден може да ти потрябва.
Джън пое кутията и я огледа от всички страни. Понечи да я отвори, но Ецио я спря.
— Не — каза той. — Само ако изгубиш пътя.
Тя я прибра. Ецио присви очи и погледна към шосето. Видя знамена на приближаващи войници.
— Трябва да вървиш — каза.
Джън проследи погледа му, кимна и пое към лозята от другата страна на пътя. Той я видя да изкачва бързо съседното възвишение.
Не след дълго войниците наближиха в галоп и Ецио ги поздрави. Когато погледна отново към възвишението, Джън беше изчезнала.
Няколко седмици по-късно, след гроздобера и след като отпразнуваха деветия рожден ден на Марчело, Ецио отново бе в кабинета си и се мъчеше да пише. Този път напредваше по-бързо. Взря се в последната празна страница върху писалището. Потопи перото и съсредоточено написа няколко думи. Прочете ги и се усмихна. Остави перото и режеща болка прониза гърдите му.
Някой похлопа на вратата.
— Да? — каза той, опитвайки се да се съвземе.
Прибра падналото перо в мастилницата.
София влезе в стаята.
— Ще заведа децата във Фиезоле. Ще се върнем след залез-слънце.
— Добре.
— Утре е пазарен ден. Ще дойдеш ли с нас?
— Да.
— Сигурен ли си?
— Ще се справя.
Тя затвори вратата. Ецио постоя замислен и после, доволен, започна да събира листовете върху писалището, подреди ги на спретната купчина и ги завърза с панделка.
91
Следващият ден беше мек и свеж. Останаха да обядват във Флоренция, а сега София бе решила да направи още няколко покупки, преди да се приберат у дома. Ецио, който вървеше по улицата на няколко крачки зад съпругата и децата си, ненадейно се преви и се закашля. Подпря се на съседната стена.
След миг София се озова до него.
— Трябваше да останеш вкъщи.
Той й се усмихна.
— Аз съм вкъщи.
— Седни тук — показа му тя пейка наблизо. — Почакай ни. Ще се върнем след минута-две.
Той кимна и я проследи с поглед как се връща при децата и тримата продължават надолу по улицата. Настани се удобно и зачака болката да стихне.
Наблюдаваше минувачите, сновящи напред-назад, заети с ежедневните си задачи. Чувстваше се добре и съзерцанието му беше приятно. Вдъхваше миризмите на пазара. Слушаше виковете на търговците.
— Тук ми харесва — каза си. Беше у дома. Най-сетне у дома.
От мислите му го откъсна недоволният глас на млад италианец, който седна на пейката до него. Младежът очевидно говореше на себе си. Не погледна Ецио.
— Al diavolo60! Мразя този проклет град. Де да бях в Рим! Чух, че жените там са… ммм… като зряло грозде на лозницата. Не са като тукашните. Firenze61!
Той се изплю на земята.
Ецио го погледна.
— Не мисля, че ти пречи Флоренция — отбеляза той, подразнен от думите на младежа.
— Моля?
Ецио понечи да отговори, но болката го прониза отново. Той се сгърчи и се задъха. Младежът се обърна към него.
— Дръж се, старче!