Ецио се озърна отново, залитна, но успя да запази равновесие, когато ненадейна вълна блъсна лодката.
— Не те бива много за моряк, а?
— Гондолите са ми повече по вкуса.
— Гондоли? Пфу!
— Искаше да ме убиеш…
— Не е ли логично? Само затова се навъртах в пъкленото венецианско пристанище, след като избягах. Не можех да повярвам на късмета си, щом те видях. Почти се бях отказал. Търсех начин да се измъкна.
Ецио се ухили.
— Не те виня.
— Хвърли ме в резервоар и ме остави да се удавя!
— Плуваш прилично. Дори глупак би го разбрал.
Сега беше ред на едрия мъж да се ухили.
— Е, трябваше да се сетя, че преструвката ми няма да предизвика съчувствие.
— Плати дълга си към мен. Спаси ми живота. Но защо ме взе със себе си?
Едрият мъж разпери ръце.
— Беше ранен. Ако те бях оставил, щяха да дойдат да те търсят. Нямаше да преживееш нощта. Усилията ми щяха да отидат на вятъра. А и може да ми помогнеш на това корито, нищо че си земен червей.
— Мога да се грижа за себе си.
Очите на едрия мъж станаха сериозни.
— Знам, ефенди. Навярно просто исках да си ми другар, Ецио Аудиторе.
— Знаеш ми името.
— Известен си. Унищожител на пирати. Не че това щеше да те спаси, след като уби отряд стражи и се опита да избягаш.
Ецио обмисли думите му. После каза:
— Как те наричат?
Едрият мъж изопна рамене. Достойнството му контрастираше с робските дрипи, които носеше.
— Аз съм Ал Скараб, бичът на Бяло море.
— О — вметна сухо Ецио. — Прости невежеството ми.
— Временно обезсилен — добави тъжно Ал Скараб. — Но не за дълго. Когато стигнем, ще си намеря нов кораб и екипаж за седмица.
— Когато стигнем къде?
— Не ти ли казах? Най-близкото пристанище, което си струва. Освен това е под контрола на мамелюците — Акра.
8
Часът удари.
Раздялата беше трудна, но мисията му го зовеше да продължава. Времето в Акра посвети на отдих и възстановяване. Налагаше се да прояви търпение, докато раната му зарасне, защото знаеше, че няма да постигне целта, ако не е в изрядна форма. А срещата с Ал Скараб, която щеше да е гибелна при друго стечение на обстоятелствата, му показа, че ако съществуват ангели пазители, те бдят над него.
Огромният пират, когото победи в битката за „Анаан“, се оказа не само закрилник на живота му. В Акра Ал Скараб имаше роднини и те приеха Ецио като спасител и съратник на братовчед им. Ал Скараб не спомена нито дума за поражението, претърпяно на палубата на „Анаан“, и забрани на Ецио да разказва за него, заплашвайки го с жестоко отмъщение. Бягството от Ларнака обаче се превърна в история с епични мащаби.
— Бяха петдесет… — подхващаше Ал Скараб и броят на злите венециански нападатели, които трябваше да надвият, се увеличи десетократно при десетото повтаряне на разказа.
Със зяпнали уста и ококорени очи братовчедите го слушаха като омагьосани и нито веднъж не обориха противоречията в сюжета. Поне не вмъква морско чудовище, мислеше си насмешливо Ецио.
Едно нещо обаче не беше плод на въображението — предупрежденията, които роднините на Ал Скараб му отправяха за опасностите, дебнещи го по-нататък по пътя. Опитаха се с всички сили да го убедят да вземе въоръжен ескорт, но Ецио упорито отклоняваше предложенията им. Щеше да язди сам. Не биваше да излага и други на опасностите, срещу които знаеше, че ще се изправи.
Скоро след като пристигна в Акра, Ецио се възползва от възможността да напише отдавна закъсняло писмо на сестра си. Подбра думите внимателно с пълното съзнание, че вероятно разговаря с нея за последен път.
Акра
XX ноември MDX
Моя най-скъпа сестро Клаудия,
От седмица съм в Акра невредим и в приповдигнато настроение, но готов за най-лошото. Мъжете и жените, които ми предоставиха подслон и храна тук, ме предупредиха, че по пътищата към Масяф безчинстват наемници и бандити, пришълци по тези земи. Страхувам се да си представя какво означава това.
Когато напуснах Рим преди десет месеца, го направих с една-едничка цел — да открия това, за което на баща ни не му остана време. В писмото, за което знаеш, написано в годината преди раждането ми, той споменава библиотека, скрита под бившата крепост на Алтаир. Светилище, пълно с безценна мъдрост.