Ала какво ще намеря там? Кой ще ме посрещне? Рояк разбунени тамплиери, както се опасявам? Или нищо, освен свистенето на студения и самотен вятър? От три столетия Масяф не е приютявал асасини. Дали ни помни? Все още ли сме добре дошли?
Изтощен съм от тази битка, Клаудия… Не защото тялото ми е изморено, а защото борбата сякаш води само в една посока… към хаоса. Днес въпросите ми са повече от отговорите. Затова стигнах толкова далеч — за да достигна прозрение. Да открия мъдростта, завещана от Великия ментор, за да разбера по-добре целта на нашата борба и мястото ми в нея.
Ако нещо се случи с мен, скъпа Клаудия… ако уменията ми ме подведат или стремленията ми ме отклонят от правия път, не търси отмъщение или възмездие в моя памет, а продължавай да търсиш истината, от която всички ще извлекат полза. Моята история е като на хиляди други и светът няма да страда, ако свърши без време.
Ал Скараб, зает с подготовката на собствените си нови начинания, се бе погрижил да осигури на Ецио най-добрите лекари, най-добрите шивачи, най-добрите готвачи и най-добрите жени, с които Алфа разполагаше. Загладиха и наточиха остриетата му, цялата му екипировка беше основно почистена, поправена и обновена.
Когато денят на сбогуването наближи, мамелюкът му доведе два расови коня.
— Подарък от чичо ми. Той ги развъжда, но в моя занаят не вършат работа.
Жилави, дребни арабски жребци с меки кожени юзди и изящно изработени удобни седла. Ецио продължаваше да отказва ескорт, но прие провизии за из пътя, който щеше да го отведе навътре в сушата, през земите на някогашното Йерусалимско царство на кръстоносците.
Часът на раздялата настъпи. Започваше последният етап от дългото пътешествие и дали завършекът му щеше да е успешен или не, Ецио нямаше как да предвиди. Но той мислеше само за неизбежния път, а не за крайната цел.
— Нека твоят Бог те закриля, Ецио.
— Bara Allah feeq, приятелю, Бог да те благослови — отвърна Ецио и стисна огромната длан на пирата.
— Ще се срещнем отново.
— Да.
И двамата се питаха мълком дали казват истината, но думите ги успокоиха. Нямаше значение. Те се погледнаха в очите и разбраха, че са част от едно братство — всеки по свой начин.
Ецио възседна по-едрия от двата жребеца — ръждивокафявия — и дръпна юздите.
Без да поглежда назад, препусна на север и напусна града.
9
Масяф се намираше на двеста мили птичи полет от Акра. Привидно кадифената пустиня, която се простираше между двете точки, всъщност съвсем не беше кадифена. Великото преселение на османците от първоначалната им родина продължаваше безмилостно вече двеста години и кулминационната му точка беше превземането на Константинопол от двайсетгодишния султан Мехмед през 1453-та. Ала турските пипала се протягаха и по-далеч, на запад към България и отвъд нея — на юг и изток към Сирия и някогашните Свети земи. Източното крайбрежие на Бяло море с жизненоважните му пристанища и достъпа по вода на запад беше перла в короната, но османското господство по тези земи все още беше нестабилно. Ецио не се заблуждаваше, че пътят му на север ще премине безпрепятствено. През повечето време следваше брега, придържайки се вдясно от сияйното море. Яздеше по високите зъбери, осеяни с бурени, пътуваше призори и по здрач и се криеше по четири часа, когато слънцето беше най-високо в небето. Още четири часа отдъхваше нощем под звездите.
Да пътува сам си имаше предимства. Сливаше се по-лесно с пейзажа, отколкото ако го придружаваше ескорт, и зорките му очи различаваха опасностите по пътя достатъчно отдалеч, за да ги заобиколи или да изчака да отминат. Пътуваше през разбойническа земя, където бродеха полуорганизирани банди от безработни наемници, избиваха пътници и враждуваха помежду си, оцелявайки според Ецио единствено в името на самото оцеляване в район, опустошен от многовековни войни. Обитателите му бяха подивели, без разум, без надежди, без страхове; хора, изгубили всякаква съвест. Безмилостни и безразсъдни, коравосърдечни и безпощадни.
Водеше битки, когато не успяваше да ги избегне. Всичките — безсмислени. След тях оставаха само трупове за лешоядите и гарваните — единствените същества, благоденстващи в тази забравена от Бога пустош. Веднъж Ецио спаси изплашен селянин от мародери, друг път — жена от изтезания, изнасилване и смърт. Но за дълго ли? И какво щеше да стане с тях, след като той си заминеше? Не беше Бог, не можеше да бъде навсякъде и тук, където някога бе стъпвал Исус, Бог сякаш беше загърбил чедата Си.