Колкото по на север отиваше, толкова повече натежаваше сърцето му. Само важността на мисията го подтикваше да продължава напред. Завързваше шубраци за опашките на конете, за да заличава следите си, а нощем лягаше върху постеля от трънаци, за да не потъва в дълбок сън. Бдителността не беше само цената на свободата, но и на оцеляването. Макар отминалите години да бяха отнели частица от силата му, опитът компенсираше загубата, както и плодовете от уроците на Марио и Паола, които бе научил преди толкова години във Флоренция и Монтериджони. Понякога чувстваше, че не може да продължи, че не иска да продължава, но продължаваше.
Двеста мили птичи полет. Но зимата беше сурова и неведнъж срещаше спънки по пътя, които го бавеха.
Лето Господне 1511-во вече беше започнало и пак бе настъпил Денят на свети Иларио, когато Ецио зърна планините, възправени пред него.
Вдъхна дълбоко студения въздух.
Масяф беше близо.
Три седмици по-късно, вече пешком, защото и двата коня загинаха в заледените проходи зад него и тежаха на съвестта му, защото му бяха по-верни и предани спътници от мнозина мъже, Ецио застана пред желаната цел.
Орел се виеше високо в оцъкленото ясно небе.
Изнурен от пътуването, Ецио отклони очи от него, надигна се над ниската грапава стена и застина за миг, оглеждайки зорко пейзажа.
Масяф. След дванайсет изтощителни месеца по пътищата — сякаш безкрайно скиталчество през неизбродни земи и в люто време.
Снишен — за всеки случай — и неподвижен, той инстинктивно провери оръжията си и продължи да наблюдава за някакво движение. Каквото и да е.
По бойниците нямаше жива душа. Снежни парцали се въртяха в режещия вятър. Но никаква следа от човешко присъствие. Крепостта изглеждаше безлюдна. Както и очакваше от прочетеното за нея. Но животът го беше научил, че винаги е по-добре да си сигурен. Остана като вкаменен.
Никакъв звук. Само вятърът. После — нещо. Стържене? Вляво от него шепа камъчета се търкулнаха по гол склон. Той се напрегна, надигна се леко, сгушил глава между раменете. После стрела, излетяла от нищото, се заби в дясното му рамо през ризницата.
10
Зората беше сива и студена. Ецио се отърси от спомените и във възцарилото се мъртвило се съсредоточи в настоящето. Стъпки на стражи отекнаха по плочника. Наближаваха килията му. Часът беше ударил.
Реши да се престори на изнемощял, което не беше особено трудна роля. Отдавна не беше ожаднявал и огладнявал толкова, но каната с вода и храната все още стояха недокоснати върху масата. Легна по лице върху пода и нахлупи ниско качулката.
Чу вратата на килията да се отваря рязко и мъжете влязоха. Уловиха го за раменете, попривдигнаха го и го повлякоха по сивия каменен коридор. Втренчен в пода, докато го теглеха, Ецио забеляза великия символ на асасините, знака им от незапомнени времена, гравиран от по-тъмен камък.
Коридорът отвеждаше към по-широко помещение, нещо като зала, открита в единия край. Резлив свеж въздух облъхна лицето на Ецио и той забеляза, че тесни колони обрамчват широки отвори, откриващи гледка към безпощадните планини. Все още се намираха високо в кулата.
Стражите го вдигнаха на крака и той отблъсна ръцете им. Те се поотдръпнаха, насочили алебардите си към него. С лице към асасина и с гръб към бездната стоеше капитанът, когото беше видял предишния ден. Държеше примка.
— Издръжлив мъж си, Ецио — каза му той. — Да биеш толкова път само за да зърнеш крепостта на Алтаир! Изисква се истинска храброст!
Той помаха на хората си да отстъпят още по-назад и да оставят Ецио сам. После продължи:
— Но вече си стара хрътка. По-добре да те избавим от мъките, отколкото да те обречем на жалък край.
Ецио се обърна, за да погледне мъжа в очите. Отбеляза със задоволство, че лекото му движение накара войниците с алебардите да трепнат и да насочат отново оръжията си към него.
— Последни думи, преди да те убия? — попита Ецио.
Капитанът беше по-кален от мъжете си. Не се разколеба.
Засмя се.
— Чудя се за колко време ястребите ще оголят костите ти, когато тялото ти увисне през парапета.
— В небето се рее орел. Ястребите няма да посмеят да припарят.