Привел глава под градушката от отломки отгоре, Ецио се залюля напред-назад. Дланите му се подхлъзнаха върху гладките като лед дъски на скелето, но не го изпусна. Скоро набра инерция. Настъпи моментът, когато не биваше да чака повече, трябваше да рискува. Събра всичките си сили и се отблъсна, политайки във въздуха. Разперил ръцете си като криле, насочи тялото си към ескарпа.
Приземи се тежко и главата му се замая. Не успя да запази равновесие и се запремята надолу, отскачайки по грапавините, но в крайна сметка постепенно съумя да овладее разбитото си тяло и се затъркаля към моста. Знаеше, че това е жизненоважно, защото не се ли приземеше на точното място, щеше да се прекатури през скалата към Бог знае каква бездна. Движеше се прекалено бързо, но не можеше да контролира скоростта си. Но успя да запази самообладание и най-после спря — на три метра от началото на моста.
Ненадейно го осени мисъл — колко стар беше този мост? Беше тесен, побираше само един човек и далеч, далеч надолу Ецио чуваше бученето на разярени води, биещи в скали, невидими в дъното на черната пропаст. Тежестта на тялото му разклати моста. Откога ли никой не беше стъпвал върху него? Хоросанът и камъните вече се ронеха, излинели от старост. Когато се изправи на крака, с ужас забеляза как на метър и нещо зад него зейва пукнатина. Тя се разшири и камъните от двете й страни започнаха да падат и да се сгромолясват като лавина в тъмната бездна.
Времето сякаш се забави. Нямаше връщане назад. Ецио тутакси осъзна какво ще стане. Обърна се и хукна, впрягайки всеки мускул от изнемогващото си тяло в това последно усилие. Тичаше към отсрещната страна на моста, а той се пукаше и разпадаше зад него. Още двайсет метра… десет… усещаше как камъните рухват в мига, щом нозете му се отлепят от тях. Най-сетне, с гърди, буквално раздиращи се от усилието да поемат дъх, той се притисна към сивите скали на планинския скат и опря буза в тях. С крака, стъпили стабилно върху тясната пътека, неспособен да разсъждава или да помръдне, той се вслуша в екота на камъните, рухващи в буйния поток. Слушаше как громоленето ту се засилва, ту глъхне, а накрая замря и се чуваше само вятърът.
11
Постепенно Ецио задиша по-спокойно и равномерно, а болката в мускулите му, забравена при изпитанието, започна да се завръща. Но го чакаше много работа, преди да предостави на тялото си необходимия му отдих. Трябваше първо да го нахрани. От почти двайсет и четири часа не беше слагал нито залък, нито глътка вода в устата си.
Превърза ожулените си длани, доколкото съумя, със скъсан на две шал, който издърпа изпод туниката си. Сви длан да улови струйката вода, процеждаща се по скалата, в която беше опрял лице. Отчасти утолил жаждата си, той се отдръпна от повърхността, върху която се беше облегнал, и се прегледа. Нямаше счупени кости; леко навяхване вляво, където беше ранен, но нищо друго, нищо сериозно.
Озърна се на всички страни. Явно никой не се беше втурнал да го преследва, но несъмнено бяха видели как се спуска по ескарпа и побягва по рухващия мост. Възможно беше да не са забелязали, че е стигнал отсрещния край, възможно беше да са предположили, че не е успял. Но не биваше да подценява опасността да изпратят следотърсачи дори само за да открият тялото му. Тамплиерите несъмнено щяха да поискат да се уверят, че менторът на заклетия им враг наистина е мъртъв.
Огледа билата над себе си. Реши, че е по-добре да се изкатери, отколкото да използва пътеката. Не знаеше накъде води, а и беше твърде тясна и нямаше как да маневрира, ако се наложи да се бие. Скатовете изглеждаха преодолими. Най-малкото щеше да се добере до някоя снежна пряспа и наистина да утоли жаждата си. Окуражи се мислено, пое си дъх и се залови със задачата.
Констатира със задоволство, че е облечен в тъмни дрехи и не е нужно да полага усилия да се слее със скалната повърхност, по която пълзеше. Отначало намираше лесно опори за ръцете и за краката си, макар понякога да се протягаше с всички сили и мускулите му се противяха, а веднъж скален отломък остана в дланта му и едва не го принуди да се свлече трийсет метра надолу — дотам, откъдето беше тръгнал. Най-лошото — и най-доброто — беше постоянната струя вода, която се стичаше върху му. Лошо, защото влажните скали бяха хлъзгави, и добро, защото водопадът означаваше, че горе има река или поне поточе.
След половин час катерене стигна на върха на нещо, което се оказа не скално било, а урва. Земята, върху която най-сетне се озова, беше равна и покрита с туфи груба кафеникава трева.