Озова се на гола алпийска поляна, граничеща от двете страни с още стени от високи и сиви скали. На запад обаче имаше излаз, доколкото Ецио успя да види. Планинска просека, която не водеше доникъде. Навярно навремето беше стигала до някъде. Древно земетресение сигурно бе надигнало скалите, по които току-що се бе покатерил, и беше прокопало дерето, където падна мостът.
Ецио тръгна към единия край на долчинката да се огледа. Където имаше просека, където имаше вода, беше възможно да има и хора. Зачака почти неподвижен. Отмина половин час, преди да се осмели да продължи напред, раздвижвайки мускулите си, за да ги сгрее. Бяха започнали да се вдървяват от дългия престой на едно място. Беше мокър, вкочанен от студ. Не биваше да се задържа дълго на открито. Успя да избяга от тамплиерите, но усилията му щяха да отидат на вятъра, ако станеше жертва на природата.
Приближи до потока, ориентирайки се по ромоленето на водата. Наведе се и пи жадно, макар да внимаваше да не прекали. Последва коритото. По бреговете му започнаха да се появяват ниски дръвчета и скоро стигна рехава горичка край малко езерце. Спря. Щеше да е чудо, ако наоколо имаше живот, толкова далеч от селцето, сгушено под крепостта Масяф. Едва ли щеше да успее да улови животно, за да се нахрани. Но щом имаше езерце, съществуваше незначителен шанс да има риба.
Коленичи и надникна в дълбините на тъмната юда. Застанал като дебнеща чапла, той се насили да е търпелив. И тогава, най-накрая, повърхността се надипли — едва забележимо и мимолетно, но достатъчно да му покаже, че там има нещо живо. Продължи да наблюдава. Малки мушици кръжаха над водната повърхност. Някои долетяха, привлечени от топлината на тялото му. Не смееше да ги прогони. Наложи се да изтърпи жужащото им внимание и миниатюрните им ожесточени жила.
Тогава видя едро, закръглено зеленикаво тяло да се движи лениво на педя под повърхността. Надмина очакванията му — приличаше на шаран или на нещо много подобно. После друго, по-тъмно тяло се присъедини към първото, след това трето с меднозлатисти люспи.
Ецио зачака да направят това, което предвиждаше — да покажат глави над водата. Това щеше да е неговият шанс. Съсредоточил цялото си внимание, той напрегна тяло и длани.
Тъмната риба изплува. Дебелата уста се подаде сред рояк мехурчета.
Ецио скочи.
И падна въодушевено по гръб. Огромната риба се извиваше трескаво в ръцете му, неспособна да се изплъзне. Той я остави на земята до себе си и я уби с камък.
Нямаше начин да я сготви. Трябваше да я изяде сурова. Но после погледна пак камъка, с който я беше ударил, и си спомни отломката, която беше отчупил, докато се катереше. Кремък! Ако му се усмихнеше щастието, щеше да успее да запали огън — да си изсуши дрехите и да сготви. Суровата риба не го притесняваше; беше чел, че някъде, в незнайна земя далеч на изток, хората всъщност я смятали за деликатес. Но мокрите дрехи бяха друго нещо. Колкото до огъня, щеше да поеме риска. Съдейки по видяното, вероятно беше първото човешко създание, стъпило в тази долчинка от хиляда години насам, и високите била наоколо го скриваха от поглед на мили околовръст.
Събра съчки от горичката и след краткотрайно суетене съумя да предизвика миниатюрно червено пламъче в шепа трева. Премести го внимателно под подготвената шатра от клонки, които изгориха пръстите му, защото огънят лумна веднага. Гореше добре, а струйката дим беше тънка и светла и вятърът я разнасяше бързо.
За пръв път, откакто бе зърнал Масяф, Ецио се усмихна.
Въпреки студа той се съблече, за да спести време, и метна дрехите си да се сушат върху импровизиран простор от храсти, докато рибата му цвърчеше и се печеше, набодена на дървен шиш. След по-малко от час огънят бе угасен, а жарта — разпръсната безследно. С приятно затоплен корем, Ецио се облече и макар да не миришеха на свежо пране, дрехите му бяха топли и достатъчно сухи. Щяха да доизсъхнат върху тялото му. Колкото до умората, тя трябваше да почака. Той устоя на желанието да заспи край огъня и езерото — битка, не по-лесна от другите, които беше водил по пътя, но сега силите му се бяха възвърнали.
Чувстваше се готов да се върне в крепостта. Трябваше му екипировката, а и мисията му нямаше да се увенчае с успех, ако не успееше да разбули тайните на Масяф.
По обратния път, малко преди да достигне възвишението, по което се беше изкатерил, забеляза, че в южната част на долчинката друга пътека криволичи нагоре покрай билото. Кой я беше прокарал? Хора от зората на историята? Ецио не разполагаше с време да обмисля въпроса, но беше благодарен, че я има. Тя се изкачваше стръмно на изток в посока към Масяф. Тръгна по нея.