Въжетата, навити върху макарите, бяха достатъчно дълги и мъжете вдигаха ръчките, за да ги завъртят и да ги размотаят. После, след като го запратеха в пропастта, щяха да; вдигнат отново моста.
По дяволите, помисли си Ецио и се запрепъва напред. Два пъти за един ден! Оставаха му още пет метра. Той се хвърли във въздуха, когато мостът пропадна под краката му, полетя напред и се приземи върху единия страж, а втория събори пътьом. Заби острия край на кремъка във врата на първия и се опита да го извади бързо, но камъкът се пречупи, навярно заседнал в кост. Ецио се изправи, завъртя се и се хвърли върху втория страж, който още не бе успял да се съвземе. Извади собствената му сабя от колчана и прониза мъжа с нея.
Другите трима захвърлиха лъковете, издърпаха мечовете си и го принудиха да отстъпи с гръб към бездната. Ецио размисли бързо. Наоколо не се мяркаха други войници, никой не беше отишъл да вдигне тревога. Трябваше да довърши тези тримата и да влезе в крепостта, преди да открият какво се е случило. Мъжете обаче бяха огромни и не бяха стояли на пост — изглеждаха свежи и отпочинали.
Ецио претегли сабята с ръка. Огледа лицата на противниците си. Какво съзря в очите им? Страх? Или се лъжеше?
— Ти, асасинско куче! — просъска единият, ала гласът му потрепери леко. — Сигурно си сключил сделка с дявола!
— Ако има дявол, той е ваш съюзник — изръмжа Ецио и се хвърли напред, за да се възползва от страха им, че някак си притежава свръхестествени сили.
Те го обкръжиха със звучни ругатни, толкова шумни, че трябваше да побърза да ги смълчи. Размахваха панически и напосоки мечовете си. Битката приключи бързо. Ецио прибра телата в наблюдателницата, но нямаше време да вдигне отново моста — и без това неизпълнимо начинание за сам човек. Размисли дали да не заеме дрехите на някой от стражите, но се отказа — щеше да изгуби безценно време, а и сгъстяващият се мрак беше на негова страна.
Тръгна по пътеката към крепостта, благодарен на черните сенки, спускащи се от двете му страни. Стигна невредим основата на стената откъм най-тъмната й страна. Слънцето вече беше залязло; само червено сияние се виждаше над далечните планински била на запад. Беше студено, духаше силно. Обветрената от векове крепостна стена предлагаше достатъчно опори за ръцете и краката на опитен катерач. Представяйки си живо плана на крепостта, който бе проучил в Рим, Ецио събра последните си сили и се заизкачва. Прецени, че след трийсетина метра ще е във външния отсек. После знаеше къде се намират свързващите порти, отвеждащи до вътрешната крепост, бойниците и главната кула.
Изкачването го затрудни повече, отколкото очакваше. Ръцете и краката го боляха и му се прииска да разполага с някакво приспособление, с което да се протяга по-лесно и да се закрепя по-стабилно върху опорите. Но с усилие на волята продължи нагоре и когато последните искрици светлина угаснаха зад черните планински зъбери, отстъпвайки пред първите бледи звезди, Ецио се прехвърли върху каменна пътека, виеща се на няколко стъпки под бойниците на външната стена. На петдесет метра от двете му страни се издигаха наблюдателни кули, но стражите в тях се взираха навън и надолу. Откъм стражевия пост до моста долиташе глуха шумотевица.
Ецио вдигна очи към главната кула. Сигурно бяха прибрали вещите му — кожените чанти с безценните му оръжия — на сигурно място в подземните хранилища.
Скочи на земята и закрачи, придържайки се към сенките. Насочи се наляво, където знаеше, че се намира портата към главната кула.
12
Тих като пума и стаен в сенките, Ецио стигна целта без други сблъсъци. И слава богу, защото последното, от което се нуждаеше, беше още една шумна битка. Откриеха ли го пак, нямаше да си губят времето, рискувайки да му предоставят възможности за бягство — щяха да го убият на място, да го смачкат като плъх. Нямаше много стражи — единствените, които забеляза, бяха онези на бойниците. Сигурно всички бяха навън и го търсеха в бледата мъждукаща светлина на милионите звезди. Схватката при стражевия пост навярно ги бе подтикнала да удвоят усилия, защото вече знаеха, че наистина е жив.
Пред входа към подземното хранилище имаше груба дървена маса, до която седяха двама по-възрастни войници. Пред тях стояха калаена кана с червено вино и два стакана. И двамата бяха обронили глави върху масата. Хъркаха. Ецио ги приближи изключително предпазливо, забелязал обръча с ключове, провесен от хълбока на единия.
Не беше забравил джебчийските умения, придобити на младини във Флоренция благодарение на мадам Паола от Братството на асасините. Много внимателно, за да не подрънкват ключовете — и най-малкият звук щеше да разбуди мъжете и да подпише смъртната му присъда — Ецио вдигна обръча, а с другата си ръка непохватно освободи кожената каишка, завързана за колана на войника. В един момент каишката се заплете и за да я освободи, Ецио дръпна прекалено силно. Мъжът се размърда. Ецио застина като статуя и се втренчи в него. И двете му ръце бяха заети и нямаше как да посегне към оръжията на войниците. Но онзи само изсумтя и продължи да спи. Сигурно сънуваше, защото сбърчи чело.