Выбрать главу

Най-сетне обръчът с ключовете беше у Ецио и той се прокрадна в осветения от факли коридор зад стражите. От двете му страни се редяха тежки, обковани с желязо дървени врати.

Трябваше да действа бързо, но се затрудни, докато провери кой ключ за коя врата е и същевременно да внимава ключовете да не издават шум, превъртайки се в ключалките. На петата врата щастието му се усмихна. Тя се отвори и разкри оръжейница. Оръжия от всякакъв вид и размер бяха подредени по дървените рафтове по цялото протежение на стените.

Беше взел факлата от нишата до вратата и с помощта на светлината й откри чантите си. Прегледа набързо съдържанието и установи, че нищо не е извадено и дори, доколкото успя да види, не е докосвано. Пое облекчено дъх, защото това бяха последните вещи, които искаше да попаднат в тамгошерски ръце. За тамплиерите работеха пъргави умове и щеше да е гибелно, ако успееха да разгадаят устройството на скритите остриета.

Той ги огледа. Пътуваше само с най-необходимите приспособления и след като ги провери отново, разбра, че наистина всичко си е на мястото. Извади ятагана, за да се увери, че острието му е непокътнато. После го прибра в канията и я провеси през колана си. Закопча щита на лявата си ръка, а здравото скрито острие — на дясната китка. Счупеното и ремъците му прибра в чантите — не възнамеряваше да ги оставя на тамплиерите дори в сегашното им състояние, а и винаги съществуваше възможност да успее да ги поправи. Щеше да мисли за това, когато му дойде времето. Пъхна пистолета с пружинен механизъм и амунициите му в чантата и провери дали парашутът не е повреден. Той беше нов — изобретение на Леонардо, което още не беше използвал в битка, но тренировъчните скокове доказваха потенциала му. Сгъна спретнато подобната на палатка конструкция и я прибра. Метна чантите през рамо, закопча ги здраво и тръгна по обратния път край спящите стражи. Щом излезе, започна да се катери.

Избра си уединено място за наблюдение високо в кулата. От поста му се откриваше гледка към задния двор на Масяф, под който, ако беше проучил правилно плана на крепостта, тамплиерите навярно бяха съсредоточили усилията си да открият библиотеката на великия асасински ментор Алтаир, ръководил Братството оттук преди три века. Легендарната библиотека на асасините беше източник на цялото им познание и могъщество, ако можеше да се вярва на писмото на баща му. Ецио вече нямаше и капка съмнение, че именно тя обяснява присъствието на тамплиерите в крепостта.

Върху ръба на външната стена на куличката, където се намираше, имаше голяма каменна статуя на орел с разперени криле. Птицата изглеждаше като жива, сякаш всеки момент ще полети и ще се спусне към нищо неподозиращата жертва. Той побутна статуята. Макар и тежка, тя се разклати леко при натиска.

Отлично.

Ецио зае позиция до орела и се подготви да отпочине до сутринта, защото знаеше, че нищо няма да се случи, докато не пукне зората. Ако не се възползваше от тази възможност да отдъхне, нямаше да е способен да действа ефективно, когато часът удари. Тамплиерите го взимаха за дяволско изчадие, но той прекрасно знаеше, че е просто човек като всеки друг.

Ала преди да заспи, внезапно съмнение го обзе, докато оглеждаше двора долу. Не различаваше никакви следи от разкопки. Дали грешеше?

Припомняйки си уроците, които бе научил, мобилизирайки силите, които обучението му беше развило, той напрегна зрение. С орлов поглед изучи всяка педя земя под нозете си. Съсредоточи се и най-сетне забеляза приглушено сияние под мозаечния плочник на някога изящна, а сега потънала в бурени беседка точно под него. Усмихна се доволно и се отпусна. Мозайката изобразяваше богинята Минерва.

Слънцето тъкмо беше окъпало в розово бойниците на изток, когато Ецио, освежен от краткия сън и с изострени сетива, се сниши зад каменния орел с чувството, че моментът е настанал. Разбираше, че трябва да действа бързо — всеки миг, прекаран върху кулата, увеличаваше риска да го забележат. Тамплиерите едва ли се бяха отказали от преследването, а сега ги окриляше и омразата — бягството му точно когато се канеха да го хвърлят в пастта на смъртта, несъмнено разгаряше желанието им за мъст.