Выбрать главу

Ецио прецени разстоянията и ъглите и най-после доволен от видяното, опря крак в каменния орел и силно го ритна. Той се разклати върху постамента и се прекатури през парапета.

Завъртя се и полетя към мозаечния под долу. Ецио го проследи с поглед, колкото да провери посоката на полета, и след това се хвърли във въздуха, изпълнявайки съвършено салтомортале. Отдавна не беше скачал така и си припомни някогашното въодушевление. Двамата падаха — първо орелът, а след него — Ецио, по същата траектория, седем-осем метра по-назад. Спускаха се към твърдата земя.

Ецио нямаше време да се моли да не е сгрешил. Ако бе сбъркал, времето за молитви — и за каквото и да било — щеше скоро да свърши.

Орелът се приземи пръв в центъра на мозайката.

За секунда изглеждаше, че се е разбил на парчета, но всъщност се беше строшила мозайката, разкривайки широко отверстие, отвеждащо надолу, през което и орелът, и Ецио паднаха. Намираха се в шахта, спускаща се стръмно под земята. Ецио се пързаляше с краката напред и маневрираше с лакти. Чуваше как орелът громоли пред него, докато с могъщ плисък цопна в обширно подземно езеро. Ецио го последва.

Когато изплува на повърхността, забеляза, че езерото се намира в средата на просторно преддверие. Преддверие, защото архитектурното му средоточие беше врата. Врата от тъмнозелен камък, изгладена до блясък от времето.

Ецио не беше сам. Петима тамплиери върху гранитния бряг на езерото близо до вратата се бяха обърнали към шумните натрапници. Чакаха го, крещяха и размахваха саби. До тях стоеше мъж в работно облекло. Беше препасал прашна платнена престилка и от колана му висеше кожена торба за инструменти. Зидар, ако можеше да се съди по вида му. Зяпнал от удивление, мъжът беше забравил длетото и огромния чук в ръцете си.

Ецио излезе от водата и тамплиерите се втурнаха към него. Върху му се посипа порой от удари, но той успя да ги отблъсне и да се изправи на крака. После приклекна и се обърна към тях.

Отново усети страха им и възползвайки се от моментното им колебание, нападна пръв. Извади ятагана от ножницата и го стисна здраво с дясната си ръка, а скритото острие проблесна под лявата му длан. С две бързи движения наляво и надясно той свали най-близките си противници. Другите го обкръжиха. Застанаха извън обсега му и го атакуваха ненадейно като разярени змии, надявайки се да го объркат. Усилията им обаче не бяха добре синхронизирани. Ецио успя да блъсне с рамо единия и да го запрати в езерото. Той потъна почти веднага, а черните води заглушиха отчаяните му викове за помощ. Асасинът се завъртя, сниши се и събори втория си противник по гръб върху гранита. Шлемът му отлетя и черепът му се разби с пукот върху твърдия като диамант камък.

Последният оцелял — тамплиерски капрал — пролая някаква безнадеждна заповед на работника, но той не откликна, твърде зашеметен да помръдне. После, забелязал, че Ецио се насочва към него, капралът заотстъпва назад с треперещи устни, докато стената не блокира отстъплението му. Ецио приближи с намерение просто да събори в несвяст тамплиера. Но капралът, явно издебнал подходящия момент, замахна коварно с камата си към слабините му. Ецио отскочи и улови мъжа за рамото, точно до врата.

— Щях да те пощадя, приятелю, но ти не ми позволи.

С един бърз удар на острия като бръснач ятаган Ецио отсече главата на мъжа.

— Requiescat in pace — каза тихо той. — Почивай в мир.

После се обърна към зидаря.

13

Мъжът беше кажи-речи връстник на Ецио, но понапълнял и не в най-добра форма. В момента трепереше като грамадно листо.

— Не ме убивайте, господине — примоли се той. — Изкарвам си прехраната с тежък труд. Аз съм нищожество, което трябва да се грижи за семейството си.

— Имаш ли име?

— Адад, господине.

— Какво работиш за тези хора?

Ецио се наведе да избърше остриетата си в туниката на мъртвия капрал. После ги прибра в ножниците им. Адад се поуспокои. Все още стискаше чука и длетото и Ецио ги наблюдаваше зорко, но зидарят явно не помнеше, че са в ръцете му.

— Предимно копая. Много трудна работа, господине. Цяла година търсих тази зала.

Адад се взря в лицето на Ецио, но ако очакваше съчувствие — не го откри. След секунда мълчание продължи: