Капитанът пробва нова опасна тактика.
Забави внезапно ход и изостана. Преди да успее да предприеме какво и да било, Ецио се озова редом с него. Капитанът тутакси зави и блъсна странично каруцата му.
Ецио видя бялото на подивелите очи на капитана и белега, пресичащ лицето му, когато двамата се изпепелиха с погледи през облаците прах.
— Умри, кучи сине! — изкрещя капитанът.
После се втренчи напред. Ецио проследи погледа му и забеляза стражева кула, а отвъд нея — друго село, по-голямо от селцето край Масяф и отчасти укрепено. Преден тамплиерски пост.
Капитанът успя да пришпори отново конете си, отдалечи се с победоносен вик, а войниците му хвърлиха още две бомби. Този път едната избухна под лявото зад, но колело на каруцата на Ецио. Експлозията вдигна колелото във въздуха и Ецио излетя от колата. Конете зацвилиха диво и се спуснаха през шубрака, влачейки останките от разбитата каруца. Земята пропадаше стръмно вдясно от пътя и Ецио се отърколи двайсет стъпки надолу към дере, обрасло с високи трънаци, които го спряха и скриха.
Той лежеше неподвижно, взрян в сивата безмилостна земя на сантиметри от лицето му, неспособен да помръдне и с чувството, че всичките му кости са изпочупени. Затвори очи и зачака края.
15
Чу гласове отдалеч, докато лежеше в полусън. Стори му се, че вижда отново младежа в бяло, но не беше сигурен. Той нито му помагаше, нито му пречеше, но изглеждаше сякаш е на негова страна. Други идваха и си отиваха — отдавна загиналите му братя Федерико и Петручо, Клаудия, баща му и майка му и — неканено и нежелано — красивото и жестоко лице на Катерина Сфорца.
Виденията избледняха, но гласовете останаха, вече по-силни, понеже сетивата му възвърнаха остротата си. Усещаше вкус на пръст в устата си и мирис на земя. Болките в тялото му също се върнаха. Реши, че никога вече няма да успее да помръдне.
Не различаваше какво казват гласовете, долитащи отгоре. Представи си как тамплиерите се надвесват над дерето, където бе паднал, но осъзна, че не ги вижда. Гъстите шубраци явно скриваха тялото му. Тамплиерите изпратиха следотърсачи, но отрядът се завърна с празни ръце, предизвиквайки гнева на капитана.
Ецио почака гласовете да стихнат и да се възцари тишина. После раздвижи предпазливо ръце и крака и изплю благодарно пръстта. Нищо не изглеждаше счупено. Бавно, болезнено той изпълзя от храстите и се изправи. После, наострил зрение и слух, използвайки всички възможни укрития, се върна на пътя — точно навреме да види как капитанът преминава през портата в стената на укрепеното село на стотина метра пред него. Придържайки се встрани от пътя, където растяха високи трънаци, скриващи го от враждебни погледи, Ецио се поизтупа и тръгна към селото. Цялото му тяло роптаеше.
— А някога беше толкова лесно — промърмори той тъжно.
Но се насили да продължи напред. Заобиколи стената и откри място, откъдето можеше да се покатери.
Надигна глава над парапета да се увери, че не са го забелязали, и се прехвърли от другата страна. Скочи в селото и откри, че се е озовал в празен обор, с изключение на двете юници, които отстъпиха уплашено встрани. Изчака, в случай че има кучета, но след минута излезе през портичката на обора и тръгна през обезлюденото село към отекващите гласове, които долитаха до слуха му. Наближи селския площад и забеляза капитана. Скри се зад навес. Капитанът, застанал на върха на ниска кула в единия ъгъл на площада, ругаеше двама навъсени сержанти. Селяните ги наблюдаваха мълчаливо. Мелничното колело в другия край на площада, задвижвано от рекичката, прекосяваща селото, потракваше ритмично като фон на думите на капитана.
— Аз май съм единственият тук, който умее да язди — казваше капитанът. — Нареждам ви да бдите зорко, докато не се уверите наистина, че е мъртъв. Разбрахте ли?
— Да, капитане — отвърнаха мъжете мрачно.
— Колко пъти не успяхте да го убиете, а? — продължи той гневно. — Слушайте внимателно — ако до час не видя главата му да се търкаля в праха пред краката ми, вашите ще заемат мястото й.
Капитанът замълча, обърна се и огледа шосето. Ецио забеляза, че е разтревожен. Заопипва ударника на арбалета си.
По време на капитанската тирада Ецио се беше смесил с тълпата селяни, сливайки се с множеството, доколкото е възможно, което, предвид дрипавите дрехи и измъченото му изражение, не беше особено трудно. Тълпата обаче оредяваше; хората се връщаха към работата си. Повечето изглеждаха напрегнати и когато мъжът пред него се спъна, блъскайки друг, вторият го сряза раздразнено: