— Хей, не ми се пречкай! Върви си по пътя.
Разпрата привлече вниманието на капитана и той огледа множеството. След миг забеляза Ецио.
— Ти! — изкрещя той.
За секунда вдигна арбалета си, зареди го и стреля.
Ецио отбягна пъргаво стрелата и тя профуча край него, забивайки се в ръката на ядосания селянин.
— Олеле! — изпищя той, стиснал окървавения си бицепс.
Ецио се втурна да се скрие, докато капитанът презареждаше арбалета.
— Няма да си тръгнеш жив оттук! — изрева капитанът и стреля отново.
Този път стрелата се заби безобидно в рамката на дървената врата, зад която асасинът се беше шмугнал. Не че капитанът не умееше да стреля. Просто Ецио беше извадил късмет. Трябваше обаче да избяга, и то бързо. Още две стрели изсвистяха край него.
— Няма път назад! — извика му капитанът. — Изправи се срещу мен, жалко старо куче!
Стреля отново.
Ецио си пое дъх, подскочи и се улови за рамката на друга врата. Прехвърли се върху равния глинен покрив на къщата. Докато тичаше към другия му край, още една стрела изжужа край ухото му.
— Бий се умри! — изкрещя му капитанът. — Часът ти удари и трябва да погледнеш смъртта в очите, макар и далеч от проклетото си леговище в Рим! Ела и застани очи в очи с убиеца си.
Ецио забеляза как група войници се втурват към покрайнините на селото да отрежат пътя му за бягство. Но капитанът остана сам с двамата сержанти, а колчанът му беше празен.
Селяните се бяха разпръснали и изпокрили.
Ецио се сниши зад ниската стена, обрамчваща покрива, свали чантите от гърба си и надяна пистолета на дясната си китка.
— Защо не се предадеш? — извика капитанът и извади сабята си.
Асасинът се изправи.
— Не знам как — отвърна той с ясен глас и се прицели с пистолета.
Капитанът погледна паникьосано оръжието и изкрещя на адютантите си да се махнат от пътя му. Разблъска ги и скочи на земята. Ецио стреля и го улучи по средата на скока. Куршумът се заби в лявото му коляно. С болезнен рев капитанът се строполи и удари главата си в остър камък. Остана проснат върху земята. Сержантите побягнаха.
Ецио прекоси пустия площад. Не се виждаха никакви войници. Или страхът им от него ги беше убедил окончателно, че е свръхестествено същество, или предаността им към капитана не беше особено силна. Възцари се тишина, нарушавана единствено от ритмичното потракване на мелничното колело и от стенанията на проснатия на земята.
Капитанът срещна погледа на Ецио.
— По дяволите! — каза той. — Какво чакаш? Убий ме.
— Имаш нещо, което ми трябва — отвърна му спокойно Ецио и презареди пистолета, за да са готови и двете цеви.
Капитанът се втренчи в оръжието.
— Виждам, че старата хрътка още умее да хапе — промълви той през стиснати зъби.
От лявото му коляно и от по-сериозната рана на слепоочието шуртеше кръв.
— Книгата, която носиш. Къде е?
Капитанът го погледна лукаво.
— Имаш предвид стария дневник на Николо Поло? Знаеш за него? Изненадваш ме, асасине.
— Пълен съм с изненади — отвърна Ецио. — Дай ми го.
Осъзнал безизходното си положение, стенейки, капитанът измъкна от кожения си жакет книга с кожена подвързия — една педя дълга и половин широка. Ръката му затрепери и той я изпусна на земята. Погледна я и се засмя. Кикотът заглъхна с гъргорене в гърлото му.
— Вземи го — каза той. — Научихме тайните му и вече намерихме първия от петте ключа. Открием ли останалите, Великият храм и цялото му могъщество ще бъдат наши.
Ецио го изгледа съжалително.
— Заблуждаваш се, войнико. В Масяф няма древен храм. Само библиотека, пълна с мъдрост.
Капитанът се втренчи в него.
— Твоят предшественик Алтаир притежавал Райската ябълка шейсет години, Ецио. Сдобил се е с много повече от мъдрост. Научил е… всичко!
Ецио обмисли за секунда чутото. Знаеше, че Ябълката е погребана на сигурно място в църковна крипта в Рим — с Макиавели се бяха погрижили лично. Но от устата на капитана се отрони остро болезнено стенание, което го изтръгна от размислите. Кръв бликаше от раните му през цялото време, докато разговаряха. Сега мъжът беше пребледнял като смъртник. Странно умиротворено изражение се изписа по лицето му и той се отпусна назад с една последна дълга въздишка.