Ецио го погледна.
— Беше истински негодник — каза той. Но въпреки това — requiescat in pace.
Наведе се и внимателно затвори очите на мъжа.
Воденичното колело продължаваше да потраква. Иначе цареше тишина.
Ецио вдигна книгата и я огледа. Върху подвързията беше гравиран символ с отдавна избледняла позлата. Емблемата на асасинското братство. Ецио се усмихна леко и разгърна първата страница.
Тайният кръстоносен поход
Николо Поло
Масаф, юни, MCCLVII
Константинопол, януари, MCCLVIII
Ецио зачете, стаил дъх.
„Константинопол помисли си той. — Разбира се“.
16
Бризът довя по-свеж въздух и Ецио вдигна очи от дневника на Николо Поло, разтворен в скута му. Седеше под тента на задната палуба на голямата багла9 с широк корпус, която пореше чистите сини води на морето с опънати триъгълни платна и кливер, за да се възползва от благоприятния вятър.
Дългото плаване от Латакия на сирийския бряг първо го отведе отново в Кипър. Следващото пристанище беше Родос, където вниманието му привлече нов пътник, качил се на борда — красива жена на около трийсет в зелена рокля, подчертаваща съвършено меднозлатистата й коса. После продължиха на север през Додеканезите и през Дарданелите най-сетне навлязоха в Мраморно море.
Сега наближаваше краят на пътешествието. Моряците нададоха викове, а пътниците застанаха край планшира, вперили поглед към великия Константинопол, изплувал сияен на хоризонта, на миля пред корабния нос. Ецио се опитваше да разпознае градските забележителности, ориентирайки се по картата, която бе купил на сирийското пристанище. До него стоеше млад мъж в скъпи дрехи, вероятно още ненавършил двайсет — османец, но очевидно добре запознат с града — с когото си бяха кимали за поздрав веднъж-дваж. Младежът се бе съсредоточил върху морски астролаб, измерваше разстоянията й си водеше бележки в подвързан със слонова кост тефтер, завързан с копринено въже към колана му.
— Какво е това? — посочи Ецио.
Искаше да научи възможно най-много за града, преди да слезе на сушата. Вестта за бягството му от тамплиерите в Масяф навярно нямаше да закъснее и трябваше да действа бързо.
— Това е кварталът на Баязид. Преди пет години султанът построи голямата джамия, която виждаш. Зад нея са покривите на Големия базар.
— Ясно — каза Ецио и присви очи срещу слънцето. Прииска му се Леонардо да беше изработил инструмента, за който непрекъснато говореше — нещо като разтегателна тръба с лещи, приближаващи далечните обекти.
— Наглеждай кесията си, когато отидеш на пазара — посъветва го младият мъж. — Там се събират всякакви хора.
— Като на всеки пазар.
— Evet10 — усмихна се младежът. — Ей там, където се издигат кулите, е Имперският квартал. Сивият купол е старата църква „Света София“. Сега, разбира се, е джамия. Виждаш ли ниската жълта сграда зад нея? По-скоро комплекс от постройки с два ниски купола и заострена кула? Това е Токапъ сарай. Една от първите сгради, които сме издигнали след завладяването на града. Все още я дострояваме.
— Там ли е султан Баязид?
Лицето на младежа леко помръкна.
— Би трябвало, но не, не е. Поне засега.
— Трябва да го посетя.
— Гледай да си осигуриш покана!
Бризът стихна и платната се надиплиха. Моряците прибраха кливера. Капитанът обърна леко носа на кораба и друга част на града изплува пред погледите им.
— Виждаш ли онази джамия? — продължи младежът, сякаш доволен, че отклонява разговора от Топкапъ сарай. — Това е Фатих джамия — първата сграда, която султан Мехмед построил в чест на победата си над византийците. Не че били много, когато пристигнал. Империята им отдавна била рухнала. Но той искал джамията му да надмине „Света София“. Както виждаш, не е успял.
— Поне е опитал — отвърна дипломатично Ецио, докато очите му обхождаха внушителната сграда.
— Мехмед се ядосал — продължи младежът. — Разказват, че наредил да отрежат ръката на архитекта. Това, естествено, е само легенда. Синан е бил твърде талантлив архитект и Мехмед едва ли е посмял да го осакати.
— Спомена, че султанът не е в двореца си — напомни му деликатно Ецио.
— Баязид? Не е.
По лицето на младежа отново се изписа тревога.
— Султанът е велик мъж, но пламенната му младост е отстъпила място на съзерцателност и благочестие. Ала, уви, не се разбира с единия от синовете си — Селим, и войната между двамата тлее от години.