Корабът плаваше край южните стени на града и скоро сви на север към Босфора. Насочиха се към големия залив пред пристанището и минаха над огромната верига, провесена по цялото му протежение. Сега беше спусната, но можеха да я вдигнат, за да затворят пристанището в случай на надвиснала опасност или война.
— Не са я използвали, откакто завладяхме града — обясни младежът. — Все пак не е успяла да спре Мехмед.
— Но е полезна предохранителна мярка — вметна Ецио.
— Наричаме залива Халич — каза младият мъж. — Златния рог. От северната му страна е кулата Галата. Генуезките ти сънародници са я издигнали преди около сто и петдесет години. Напомням ти, че са я наричали Кристеа Турис, християнската кула. Логично, нали? От Генуа ли си?
— Флорентинец съм.
— О, ясно.
— Хубав град.
— Affedersiniz11. Не съм запознат достатъчно с вашата част от света. Макар мнозина от сънародниците ви да живеят още тук. Италианци са се заселвали тук от векове. Прочутият ви Марко Поло и баща му Николо, търгувал тук преди двеста години заедно с брат си.
Младият мъж се усмихна на Ецио. После насочи вниманието си отново към кулата Галата.
— Сигурно има начин да те качим горе. Ще придумаме охраната. Оттам се разкрива най-красивата гледка към града.
— Би било… прекрасно.
Младежът го погледна.
— Чувал си сигурно за друг известен твой сънародник, все още между живите. Леонардо да Винчи?
— Името ми говори нещо.
— Преди по-малко от десетилетие нашият султан помоли Да Винчи бей да построи мост над Златния рог.
Ецио се усмихна, припомнил си как веднъж Леонардо спомена мимоходом проекта. Представяше си какво въодушевление бе предизвикал у приятеля му.
— Какво стана? — попита. — Не виждам мост.
Младежът разпери ръце.
— Казаха ми, че проектът бил красив, но за жалост не го одобрили. В крайна сметка султанът решил, че е прекалено амбициозен.
— Non mi sorprende12 — отрони Ецио сякаш на себе си. После посочи друга кула. — Фар ли е това?
Младежът проследи погледа му към малък остров зад тях.
— Да. Много стар. Единайсет века и повече. Наричат го Киз Кулесъ — как е турският ти?
— Слаб.
— Тогава ще преведа. На вашия език ще е нещо като Девичата кула. Кръстен е на султанска дъщеря, която умряла там от змийско ухапване.
— Защо е живяла във фара?
Младежът се усмихна.
— За да не я ухапе змия… Виж! Там е Акведуктът на Вадене. Различаваш ли двете редици арки? Римляните безспорно са умеели да строят. Обичах да се катеря по него като дете.
— Високо е.
— Изглежда ти се прииска да опиташ!
Ецио се усмихна.
— Човек никога не знае… — отвърна той.
Младият мъж понечи да каже нещо, но размисли и замълча. Изгледа благо Ецио. И асасинът прочете мислите му — старец, опитващ се да надмогне годините.
— Откъде идваш? — попита Ецио.
Младежът махна небрежно с ръка.
О… от Светите земи — отговори. — Тоест от нашите свещени земи. Мека и Медина. Всеки порядъчен мюсюлманин трябва да ги посети веднъж в живота си.
— Отрано си изпълнил повелята.
— Кажи-речи.
Наблюдаваха мълчаливо града, докато корабът заобикаляше Златния рог на път за дока.
— В Европа няма толкова величествен град — каза Ецио.
— О, но тази част е в Европа — отвърна младежът. — Ей там — посочи на изток през Босфора — е Азия.
— Има граници, които дори османците не могат да преместят — заключи Ецио.
— Малко — отвърна бързо младежът и на Ецио му се стори, че гласът му прозвуча отбранително. После смени темата: — Казваш, че си италианец. От Флоренция. Но дрехите те опровергават. И прости ми, изглежда дълго не си ги сменял. Отдавна ли пътуваш?
— Si, da molto tempo13. Напуснах Рим преди дванайсет месеца. Търсех… вдъхновение. И търсенето ме доведе тук.
Младежът погледна към книгата в ръцете му, но не каза нищо. Самият Ецио не искаше да разкрива целите си. Облегна се върху парапета и се взря в градската стена и другите кораби от всички краища на света, закотвени в доковете, които тяхната багла бавно подминаваше.