— Когато бях малък, татко ми разказваше истории за падането на Константинопол — рече Ецио най-сетне. — Превзели сте го шест години преди да се родя.
Младежът прибра внимателно астролаба в кожена кутия, препасана през рамото му.
— Наричаме града Константиние.
— Същото ли означава?
— Сега ние го управляваме. Но си прав. Константиние, Византион, Неа Рома, Червената ябълка — в действителност няма разлика. Казват, че Мехмед искал да го преименува на Истамбул — „Там, където ислямът процъфтява“ — но това е поредната легенда. Хората обаче използват дори това наименование. Образованите, разбира се, знаят, че трябва да е Истанбул — „Към града“.
След кратко мълчание младежът добави:
— Какви истории ти разказваше баща ти? За храбри християни. Потъпкани от зли турци?
— Не. Нищо подобно.
Младежът въздъхна.
— Поуката от всяка история отразява темперамента на човека, който я разказва.
Ецио се изправи. Мускулите му се бяха възстановили по време на дългото пътуване, но хълбокът още го наболяваше.
— Съгласен съм.
Младежът се усмихна топло и искрено.
— Радвам се! Константиние е град за всякакви хора и всякакви раси. Дори за византийците, които са останали. И за студенти като мен или за… пътници като теб.
Младо семейство селджуки, разхождащо се по палубата, прекъсна разговора им. Ецио и младежът се вслушаха в думите им. Ецио — защото всяка информация за града можеше да му бъде от полза.
— Баща ми не може да се опълчи на престъпниците — казваше съпругът. — Ще затвори магазина, ако положението се влоши.
— Това ще отмине — отвърна съпругата му. — Когато султанът се върне.
— Ха! — възкликна саркастично мъжът. — Баязид е слаб. Не обръща внимание на византийските парвенюта и виж какъв е резултатът — kargasa, смут!
Съпругата му изшътка да замълчи.
— Не бива да говориш така.
— Защо не? Казвам истината. Баща ми е порядъчен човек, а крадците го разорават.
Ецио ги прекъсна:
— Извинете, дочух думите ви.
Съпругата изгледа мъжа си — видя ли?
Но той се обърна към Ецио:
— Affedersiniz, efendim. Виждам, че сте пътник. Ако отседнете в града, посетете магазина на баща ми. Килимите му са най-добрите в цялата империя и ще ви дадем добра цена. — Той замълча. — Татко е добър човек, но крадците почти унищожиха бизнеса му.
Съпругът понечи да продължи, но жената го издърпа припряно настрани.
Ецио се спогледа със събеседника си, който тъкмо приемаше чаша шербет от личния си прислужник. Вдигна чаша.
— Искаш ли? Много е освежително, а докато хвърлим котва, има доста време.
— Чудесно!
Младежът кимна на прислужника си, който се оттегли.
Група османски войници минаха край тях. Прибираха се у дома след служба на Додеканезите и обсъждаха града, където се завръщаха. Ецио им кимна и се приближи до тях, а младият мъж се обърна на другата страна и започна да си записва нещо в тефтера с подвързия от слонова кост.
— Интересно какво целят тези византийски главорези? — попита единият от войниците. — Веднъж им се удаде възможност. Едва не разрушиха града.
— Когато султан Мехмед влезе в града, тук живееха по-малко от 40 000 души. При това тънеха в мизерия! — вметна друг.
— Aynen oyle — каза трети. — Точно така! А сега градът има 300 000 обитатели и процъфтява отново за пръв път от векове. Ние допринесохме за това.
— Благодарение на нас градът набира могъщество. Ние го възродихме — каза вторият войник.
— Да, но византийците не смятат така — обади се първият. — Само създават неприятности.
— Как да ги разпознавам? — попита Ецио.
— Стой настрани от наемници, които носят груби червеникави униформи — обясни първият войник. — Те са византийци. И не си поплюват.
Войниците се отдалечиха, дочули заповедта на капитана да се готвят за слизане. Младежът, с когото разговаряше Ецио, застана до него. В същия момент се появи прислужникът му и поднесе шербета.
— Е — въздъхна младежът, — макар и красив, Константиние не е най-съвършеното място на света.
— Има ли такова? — отвърна Ецио.
17
Корабът спусна котва и пътниците и екипажът се защураха безредно по палубата, докато моряците хвърляха въжетата за акостиране към мъжете на кея и спускаха няколко мостика.