Над тях орелът продължаваше да дебне плячка. Никой не го забелязваше. Не забелязваше колко е красив. Свободен.
2
Орелът все още се виеше в небето. Воднистосиньо небе, избледняло от слънцето, макар и слязло по-ниско над хоризонта. Хищната птица — тъмен силует — кръжеше ли, кръжеше, но вече целеустремено. Сянката му се рееше назъбена върху голите скали долу.
Ецио го наблюдаваше през тесния прозорец — просто процеп в дебелия камък — и очите му сновяха неспокойно в синхрон с движенията на птицата. Мислите му също кръжаха неспокойно. Затова ли пътува толкова дълго и толкова надалеч?
Сви юмруци и мускулите му усетиха отсъствието на скритите ками, които открай време му служеха вярно.
Нямаше представа къде бяха оставили оръжията му, след като попадна в капана им и го доведоха тук. Устните му се извиха в мрачна усмивка. Колко се изненадаха войниците, отколешните му врагове, че старият лъв все още е способен да се бие храбро.
Той познаваше крепостта. От схеми и диаграми. Беше ги изучавал толкова дълго, че се бяха запечатали в съзнанието му като на длан.
Но ето го сега, в килия в една от най-високите кули на великата крепост Масяф, цитаделата, приютявала някога Братството на асасините, а после обезлюдена и попаднала в лапите на тамплиерите. Стоеше тук сам, без оръжия, гладен и жаден, с мръсни изпокъсани дрехи и очакваше всеки миг да чуе стъпките на екзекуторите си. Нямаше да се предаде лесно. Знаеше защо тамплиерите са тук и трябваше да ги спре.
Още не го бяха убили.
Впи очи в орела. Виждаше всяко перо, формата на крилете, ветрилообразната опашка, осеяна с черни, кафяви и бели петна като собствената му брада. Снежнобелите върхове на крилете.
Върна се в спомените. Проследи пътя, довел го дотук.
Други кули, други бойници. Като онези във Виана, откъдето хвърли Чезаре Борджия към гибелната му участ. Случи се в лето Господне 1507-о. Преди колко години? Четири? Струваха му се толкова далечни, сякаш оттогава бяха изминали векове. И междувременно други злодеи, други безскрупулни кандидат владетели на света бяха идвали и си бяха отивали в търсене на Загадката, на Могъществото, а той — сегашният затворник — се беше изправял срещу тях.
Битката съставляваше целия му живот.
Орелът описа кръг и се обърна стремглаво. Ецио разбра, че е забелязал плячка и се насочва към нея. Какъв ли живот имаше там долу? Селцето, което поддържаше крепостта, се гушеше ниско и нещастно в сянката й. Обитателите му сигурно отглеждаха добитък и обработваха късчета земя. Коза, може би, сред сивата каменна шир на околните хълмове — или млада и неопитна, или възрастна и твърде изморена или ранена. Орелът летеше срещу слънцето и ярката светлина за миг погълна силуета му. После, стеснявайки кръга, той увисна неподвижно насред просторната синя арена. Преди да се спусне, порейки въздуха като мълния, и да изчезне от поглед.
Ецио се извърна от прозореца и огледа килията. Легло от тъмно дърво. Само дъски, без постеля. Стол и маса, никакъв кръст на стената и нищо друго, освен лъжица и проста калаена купа, която съдържаше все още неначенатата каша, която му бяха донесли. Имаше и дървена кана с вода, също невкусена. Макар и гладен, и жаден, Ецио се страхуваше от отвари, които да го омаломощят точно когато настъпи моментът. Съвсем възможно беше тамплиерите да са му поднесли отровна вода и храна.
Закрачи из тясната килия, но грубите каменни стени не му вдъхнаха нито успокоение, нито надежда. Тук нямаше нищо, което да му помогне да избяга. Въздъхна. Други асасини от Братството знаеха за мисията му и искаха да го придружат въпреки настояването му да пътува сам. Може би мълчанието му щеше да ги накара да се впуснат в предизвикателството. Но тогава вероятно щеше да е прекалено късно.
Въпросът беше какво знаеха тамплиерите. Каква част от тайната бяха успели да разбулят?
Приключението му, прекъснато рязко, преди да даде плодове, започна скоро след завръщането му в Рим, където се сбогува с другарите си — Леонардо да Винчи и Николо Макиавели — на четирийсет и осмия си рожден ден, деня на лятното равноденствие преди четири години. Николо замина за Флоренция, а Леонардо — за Милано. По думите на Леонардо Франсоа, наследникът на френския трон, му беше отправил неустоимо предложение да го вземе под крилото си и да го настани в Амбоаз на река Лоара. Поне това разкриваха писмата му до Ецио.
Споменът за приятеля му извика усмивка върху устните на Ецио. Леонардо, чийто ум винаги гъмжеше от идеи, макар невинаги да се залавяше тутакси с осъществяването им. Ецио си припомни с тъга за скритото острие, счупено в битката. Леонардо — колко му липсваше сега! — беше единственият човек, способен да го поправи. Е, поне му беше изпратил проектите за ново приспособление, което наричаше парашут. Ецио нареди да му го изработят в Рим и го взе със себе си. Съмняваше се тамплиерите да успеят да разгадаят за какво служи. Щеше да се възползва от него при първия удобен случай.