Юсуф не преставаше да бърбори, докато се биеха. Но той беше свикнал с врага и бе петнайсет години по-млад от Ецио.
— Целият град се е вдигнал да те посрещне — първо съмишлениците като мен, а после — плъховете!
Ецио се съсредоточи върху боя с мечове. Отначало бе принуден да отстъпи, но бързо се настрои за битка с леката си гъвкава сабя и откри, че извитото й острие подобрява невероятно размаха. Веднъж-дваж Юсуф, който не изпускаше ментора си от поглед, му подхвърли полезни съвети, но накрая го изгледа възхитено и възкликна:
— Inanilmaz!18 Майстор в действие!
Отклони обаче вниманието си за секунда повече от допустимото и един от византийците успя да среже левия му ръкав и да прониже ръката. Юсуф залитна неволно и противникът му се хвърли напред, за да се възползва от предимството. Ецио отблъсна яростно настрани собствения си съперник и се втурна да помогне на приятеля си. Застана между Юсуф и византиеца и отби с щита върху лявата си ръка удара, който иначе щеше да е фатален. Византиецът изгуби равновесие, Юсуф успя да се съвземе и на свой ред да отблъсне друг наемник, нападнал Ецио в гръб. Прониза го смъртоносно точно когато Ецио довърши другаря му. Последният оцелял византиец — огромен мъж с челюст като скала — се озърна колебливо за пръв път.
— Благодаря — каза Юсуф задъхано.
— Bir sey degii, няма защо.
— Нямат ли край талантите ти?
— Е, поне научих как е „благодаря“ и „добре дошъл“ на борда на кораба.
— Внимавай!
Огромният византиец се втурна към тях с див рев, размахал сабя в едната ръка и боздуган — в другата.
— Велики Аллах, мислех, че ще избяга! — извика Юсуф и отскочи встрани, препъвайки византиеца.
Понесен от инерцията на собствената си тежест, онзи се стовари върху една от каците с подправки, падна и замря в ароматна купчина жълта пудра.
Ецио се озърна, избърса ятагана и го прибра в ножницата. Юсуф последва примера му.
— Любопитна техника имаш, менторе. Много финтове и малко сблъсъци. Така поне изглежда. Но удариш ли…
— Мисля като мангуста — моят враг е кобра.
— Изразително описание.
— Благодаря.
Юсуф се озърна отново.
— Да вървим. Мисля, че се позабавлявахме достатъчно за днес.
Едва изрече тези думи, когато друг отряд византийски наемници, привлечени от шума на битката, се изсипа на площада.
Ецио веднага извади ятагана си, готов да го посрещне.
Ала другата страна на площада се изпълни с още войници в различни униформи — сини туники и тъмни конусовидни филцови шапки.
— Почакай! — извика му Юсуф.
Новодошлите нападнаха наемниците, бързо ги принудиха да се оттеглят и се втурнаха да ги преследват отвъд площада.
— Това бяха османски войници — обясни Юсуф, забелязал въпросителния поглед на Ецио. — Не са еничари — те са елитен полк; ще ги разпознаеш, когато ги видиш. Но всички османски войници мразят византийските главорези и това улеснява асасините.
— Доколко?
Юсуф разпери ръце.
— Малко. И те ще те убият, ако не им хареса как ги гледаш. Също като византийците. Разликата е, че османците ще изпитват угризения след това.
— Колко трогателно.
Юсуф се ухили.
— Не е толкова зле. За пръв път от много десетилетия асасините са влиятелна сила тук. Невинаги е било така. По време на византийските императори са ни преследвали и убивали на място.
— Разкажи ми по-подробно — каза Ецио, когато отново се запътиха към щабквартирата на братството.
Юсуф почеса брадичка.
— Е, старият император Константин — единайсетият с това име — царува само три години, благодарение на нашия султан Мехмед. Но като цяло Константин не беше чак толкова лош. Беше последният римски император, наследник на хилядолетен царски род.
— Спести ми историческите уроци — прекъсна го Ецио. — Искам да знам срещу какво сме изправени сега.
— Проблемът е, че когато Мехмед го завладял, от града и от древната Византийска империя не било останало почти нищо. Казват, че Константин бил толкова обеднял, че заменил скъпоценните камъни по мантията си със стъклени фалшификати.
— Сърцето ми се къса.
— Бил смел човек. Предложили да го пощадят, ако предаде доброволно града, но той отказал и участвал в битката. Ала двама от племенниците му не наследили духа му. Единият е мъртъв от няколко години, но другият… — Юсуф замлъкна замислено.