— Той е срещу нас?
— О, несъмнено. И срещу османците. Е, поне срещу владетелите.
— Къде е сега?
Юсуф сви рамене.
— Кой знае? Някъде в изгнание? Но е жив и заговорничи.
След кратко мълчание добави:
— Казват, че навремето бил много близък на Родриго Борджия.
Ецио застина.
— Испанеца?
— Същият. Онзи, когото ти в крайна сметка очисти.
— Уби го синът му.
— Е, те не бяха точно Светото семейство, нали?
— Продължавай.
— Родриго беше близък и със селджук на име Сем. Много потайно действаха и дори ние, асасините, разбрахме много по-късно.
Ецио кимна. Беше чувал историите.
— Ако си спомням правилно, Сем се е отличавал с авантюристичен дух.
— Беше един от братята на настоящия султан, но бе хвърлил око на трона и Баязид го прогони. В крайна сметка го поставиха под домашен арест в Италия и там се сприятели с Родриго.
— Спомням си — каза Ецио и довърши историята. — Родриго решил да използва амбициите на Сем, за да завладее Константинопол. Но Братството успя да убие Сем в Капуа преди петнайсетина години. И това сложи край на кроежите.
— Не че някой ни благодари.
— Не изпълняваме мисията си, за да ни обсипват с признателност.
Юсуф сведе глава.
— Ще запомня този урок, менторе. Но трябва да признаеш, че много сръчно го хванахме в мрежата.
Ецио не отговори и след малко Юсуф продължи:
— Двамата племенници, които споменах преди малко, са синове на друг брат на Баязид — Тома. И тях ги изпратиха в изгнаничество с баща им.
— Защо?
— Няма да повярваш! Тома също таеше амбиции за османския трон. Познато ли ти звучи?
— Да не би фамилията на това семейство да е Борджия?
Юсуф се засмя.
— Не, Палеолог е. Но си прав — много си приличат. След смъртта на Сем племенниците се укриха в Европа. Единият остана тук и се опита да събере армия, за да превземе Константинопол. Не успя, разбира се, и умря, както казах, преди седем-осем години — разорен и без да остави наследник. Другият обаче — е, той се върна, отказа се публично от всякакви имперски амбиции. Помилваха го и всъщност известно време служи във флотата. После се отдаде на удоволствия и жени.
— Но сега е изчезнал?
— Потънал е вдън земя.
— И не знаем името му?
— Подвизава се под много имена, но не можем да го открием.
— Но замисля нещо?
— Да. И е приятел с тамплиерите.
— Трябва да си отваряме очите на четири.
— Ако се появи, ще разберем.
— На колко е години?
— Казват, че се е родил в годината, когато Мехмед завзел града, значи е само няколко години по-възрастен от теб.
— Тоест има живец у него.
Юсуф го погледна.
— Съдейки по теб, много.
Той се озърна. Бяха навлезли дълбоко в сърцето на града.
— Почти стигнахме — обяви. — Натам.
Свиха към тясна уличка, мрачна, хладна и сенчеста въпреки слънчевите лъчи, които се опитваха безуспешно да проникнат между сградите от двете й страни. Юсуф спря пред малка, невзрачна зелена врата и вдигна месинговото чукало. Забарабани според уречен код, но толкова тихо, че Ецио се почуди дали някой вътре ще го чуе. След няколко секунди обаче момиче с широки рамене и тесни хълбоци отвори вратата. Носеше туника, а върху катарамата на колана й беше гравирана асасинската емблема.
Ецио се озова с просторен двор. Зелени лози се виеха по жълтите стени. В центъра се бе събрала група млади мъже и жени. Те впериха благоговейни погледи в Ецио, когато Юсуф се обърна, посочи го театрално и каза:
— Менторе, поздрави новите си роднини.
Ецио пристъпи напред.
— Salute a voi, Assassini. За мен е чест да открия верни приятели толкова далеч от дома.
За свой ужас осъзна, че се е трогнал до сълзи. Навярно напрежението през последните няколко часа си казваше думата, а и все още беше изтощен от дългото пътуване.
Юсуф се обърна към събратята си от константинополската задруга на асасинското братство.
— Виждате ли, приятели. Нашият ментор не се страхува да плаче пред учениците си.
Ецио избърса бузи с ръкавицата си и се усмихна: