— Мамелюк е. Наричат го Ал Скараб.
Лицето на Пири неочаквано грейна.
— Този стар мошеник! Е, надявам се да му свърши работа. Поне знае, че не бива да се изправя срещу нас.
Той се обърна към Юсуф.
— Юсуф! Защо се помайваш още тук? Тръгвай и остави приятеля си с мен. Ще се погрижа да получи всичко, от което се нуждае. Приятелите на Ал Скараб са и мои приятели!
Юсуф се сбогува с широка усмивка.
— Знам, че ще бъдеш в сигурни ръце — каза той на Ецио.
Когато останаха сами, по лицето на Пири се изписа по-сериозно изражение.
— Знам кой си, Ецио, и се досещам защо си дошъл тук. Ще пийнеш ли нещо освежително? Има кафе, ако обичаш.
— В крайна сметка се научих да го харесвам.
— Добре!
Пири плесна с ръце и един от асистентите му кимна и тръгна към дъното на ателието, откъдето скоро се върна с месингов поднос с издължена кана, миниатюрни чашки и чиния с меки сладкиши с кехлибарен цвят, каквито Ецио не беше вкусвал никога.
— Помня Ал Скараб от собствените си пиратски години — каза Пири. — Бихме се рамо до рамо и в двете битки за Лепанто преди дванайсет лета под флага на моя чичо Кемал. Несъмнено си чувал за него.
— Да.
— Испанците се сражаваха като тигри, но не мога да кажа същото за генуезците и венецианците. Ти си флорентинец, нали?
— Да.
— Значи си земен червей.
— Отраснах в банкерско семейство.
— Привидно, да. Но много по-благородно по дух.
— Както знаеш, банкерството не ми е в кръвта, както мореплаването — в твоята.
Пири се засмя.
— Добре казано!
Той отпи от кафето и сбърчи чело, когато устните му докоснаха парливата течност. После стана, раздвижи рамене и остави молива.
— Стига празни приказки. Виждам, че вече разгледа чертежите, върху които работя. Разбра ли какво представляват?
— Разбрах, че не са карти.
— Карти ли търсиш?
— И да, и не. Искам да те питам нещо за града, преди да заговорим за друго.
Пири разпери длани.
— Давай!
Ецио извади дневника на Николо Поло — „Тайният кръстоносен поход“ — от кожената торбичка, провесена над хълбока му, и го показа на Пири.
— Интересно! — възкликна морякът. — Разбира се, знам всичко за семейство Поло. Чел съм книгата на Марко. Преувеличава малко според мен.
— Взех дневника от един тамплиер в Масяф. Юсуф знае за нея и какво съдържа.
— Масяф? Бил си там?
— Споменава пет ключа за библиотеката на Алтаир. От прочетеното разбрах, че Алтаир е поверил ключовете на Николо, а той ги е донесъл тук и ги е скрил.
— И тамплиерите го знаят? Значи се надбягваме с времето.
Ецио кимна.
— Вече са открили единия ключ, скрит в подземието на Топкалъ сарай. Трябва да намеря останалите четири.
— Откъде ще започнеш?
— Знаеш ли къде се е намирал търговският пункт на семейство Поло?
Пири го погледна.
— Ще ти кажа с точност. Ела тук.
Той го поведе към голяма, изключително подробна карта на Константинопол, окачена на стената в златна рамка без декорации. Взря се за миг и после потупа с показалец мястото.
— Тук е. На запад от „Света София“. Съвсем близо до ателието ми. Защо? Има ли връзка?
— Гложди ме предчувствие и искам да проверя.
Пири го погледна втренчено.
— Много ценна книга — изрече бавно.
— Да. Безценна, ако се окажа прав.
— Е, гледай да не попадне в погрешни ръце.
Пири замълча замислено и след малко продължи:
— Внимавай, когато откриеш стария търговски пункт на семейство Поло. Възможно е да намериш повече, отколкото предполагаш.
— Да искам ли обяснение?
— Не мога да ти го дам. Просто те моля да бъдеш предпазлив, приятелю.
След кратко колебание Ецио реши да довери на Пири още една тайна:
— Мисля, че това място е отправна точка на издирването. Сигурен съм, че там е скрито нещо, което ще му даде първата насока.
— Възможно е — съгласи се безизразно Пири. — Но не забравяй предупреждението ми.
После лицето му се разведри и той потърка енергично длани, сякаш прогонва демони.
— След като обсъдихме този въпрос, с какво друго да ти помогна?
— Сигурен съм, че се досещаш. Дойдох тук с мисия, навярно най-съществената за асасинския орден, и Юсуф твърди, че няма да откажеш да ме научиш как да правя бомби. Специалните, които си изобретил.