Ецио подмина мъжете и стигна до каменна платформа, където двама старши офицери се топлеха край мангал. Вслуша се в техния разговор.
— Ние сме на крачка пред асасините, само това знам — каза първият.
— Великият майстор ни нареди да бързаме. Възможно е да са по-близо, отколкото смятаме.
— Сигурно има основания. Как изглеждат ключовете?
— Като онзи, който открихме под Топкапъ. Така предполагаме.
Другият лейтенант поклати глава.
— Осем часа в тази мръсотия! Невероятно!
— Съгласен съм. Не съм се отегчавал толкова през целия си живот.
— Да. Но сме длъжни да намерим ключовете възможно най-скоро.
— Мечтай си.
В този момент първият лейтенант се озърна стъписано.
— Какво беше това?
— Сигурно плъх. Цели пълчища сноват тук.
— Всички сенки сякаш се движат.
— От пламъците на огъня е.
— Има някого там. Усещам го.
— Стегни се. Дъската ти май се разхлопа.
Ецио се прокрадна край тях възможно най-бавно. Изгаряше от желание да затича, но не смееше да раздвижи водата около глезените си. Най-после заобиколи офицерите и останалите тамплиери и продължи пипнешком напред край стената на влажен коридор, по-нисък и по-тесен от залите с колони, в които се вливаше. Някак си му се струваше, че е налучкал посоката. Щом гласовете на тамплиерите стихнаха и сиянието от огъня им угасна, той реши, че вече е безопасно да запали свещта. Извади я от кесията на хълбока си заедно с кутийката с прахан, молейки се да не ги изпусне, жонглирайки да драсне искра, за да разгори фитила.
Най-после успя. Спря за миг да се увери, че не го следят, и продължи по криволичещия коридор, който за негов ужас скоро се раздели на две. Отначало избра погрешната посока и стигна до равна стена. Върна се назад и пое във вярната посока, чудейки се дали не е попаднал в нещо като лабиринт. Напредваше в мрака, молейки се да успее да намери обратния път и собственичката на книжарницата да не го подведе. Най-сетне го възнагради бледо сияние пред него. Грееше не по-силно от светулка, но достатъчно да го води.
Накрая коридорът се вля в малка кръгла зала със сводест покрив, изгубен в сенките горе. Ниски колони се редяха край стените на равни интервали. Само капките вода нарушаваха тишината.
В центъра на залата имаше малък каменен постамент, а върху него бе сгъната карта. Ецио я отвори. Оказа се подробна карта на Константинопол. Старият търговски пункт на братята Поло беше отбелязан в центъра й. Четири линии разделяха картата и във всеки сектор присъстваше някоя от градските забележителности. В полетата й бяха записани заглавията на дванайсет книги, но само четири се намираха точно до линиите, разделящи картата на сектори. Заглавията на четирите книги бяха оцветени в зелено, синьо, червено и черно.
Ецио сгъна внимателно картата и я прибра в кожената си торба. После се вгледа в центъра на каменния постамент.
Там лежеше гравиран каменен диск, по-малък от педя. Дискът беше тънък, със заострени краища и изработен навярно от обсидиан. Съвършено кръгъл отвор с едносантиметров диаметър бележеше средата му. Повърхността му беше покрита с гравюри, някои от които Ецио разпозна от страниците на Кодекса, открити от баща му и чичо му — слънце, чиито лъчи завършваха с протегнати към света ръце, странни хуманоидни създания с неопределен пол и изпъкнали очи, устни, чела и кореми; неразгадаеми математически символи и уравнения.
Дискът излъчваше сияние като на светулка.
Внимателно, почти благоговейно Ецио го вдигна. Не беше изпитвал такова чувство, откакто бе държал Ябълката, и вече се досещаше какво е открил.
Заобръща го в ръце и сиянието се засили.
„Che sucede?“ — помисли си Ецио. „Какво става…?“
Сиянието се превърна в ослепителна светлина. Ураган от слънчеви лъчи погълна залата и Ецио закри очи.
27
Ецио беше там и същевременно сякаш не беше. Не беше сигурен дали сънува, или е изпаднал в транс. Но знаеше къде точно се намира и кога — в края на дванайсети век, столетия, преди да се роди. Годината — лето Господне 1189 — премина през съзнанието му, докато вървеше или се носеше през вихър от облаци и прекосяваше лъчи от неземна светлина, които най-сетне се отдръпнаха и разкриха могъща крепост. Веднага разпозна мястото — Масяф. Облаците сякаш го пренесоха по-близо. Чу се шум от ожесточено сражение. Ецио видя кавалеристи и пехота, вкопчени в смъртоносна хватка. После долетя тропот на конски копита. Млад асасин, облечен в бяло и с метната върху главата качулка, галопираше яростно през бойното поле.