Ецио наблюдаваше и докато наблюдаваше, сякаш забрави кой е — себе си… Нещо се случваше — смътно познато, неясно запомнено, послание от миналото, за което не знаеше нищо, ала то му се струваше близко…
Младият мъж профуча с вдигната сабя през портите и се озова в центъра на битката. Двама едри кръстоносци се канеха да посекат ранен асасин. Младежът в бяло се наведе от седлото и нанесе на първия чист удар. После обузда коня си и скочи на земята сред вихрушка прахоляк. Вторият кръстоносец се беше обърнал да го нападне. Младият мъж извади светкавично кама и се прицели в противника си с гибелна точност. Острието се заби във врата на кръстоносеца точно под шлема. Той се свлече на колене и се строполи по лице върху пръстта.
Младият мъж се спусна да помогне на другаря си, който се беше облегнал безжизнено на близко дърво. Мечът на ранения асасин беше паднал от ръката му и той се бе привел напред. Опрял гръб в дървесния ствол, стискаше глезена си с болезнена гримаса.
— Къде си ранен? — попита разтревожено младежът.
— Счупен крак. Пристигна точно навреме.
Младият мъж се наведе и помогна на другаря си да стане. Обгърна го през раменете и го поведе към пейка до стената на каменна пристройка.
Раненият асасин го погледна.
— Как се казваш, братко?
— Алтаир. Син на Омар.
Лицето на ранения просия.
— Омар. Добър човек, който умря, както живя — с достойнство.
Трети асасин се запрепъва към тях откъм главната сцена на полесражението, окървавен и изтощен.
— Алтаир! — извика той. — Предадени сме! Врагът нахлу в крепостта.
Алтаир ибн Ла’Ахад превърза раната на другаря си. Потупа го по рамото и го окуражи:
— Ще оцелееш.
После се обърна към новодошлия. Двамата не се погледнаха дружелюбно:
— Мрачна вест, Абас. Къде е Ал Муалим?
Абас поклати глава.
— Беше вътре, когато кръстоносците дойдоха. Не можем да му помогнем.
Алтаир не отговори веднага. Обърна се към крепостта, издигаща се сред скалистите била на няколкостотин метра отвъд. Размисляше.
— Алтаир! — прекъсна го Абас. — Трябва да отстъпим.
Алтаир се обърна спокойно към него.
— Слушай. Когато затворя портите на крепостта, заобиколете кръстоносците в селото по фланговете и ги подгонете към каньона на запад.
— Познатата безразсъдна смелост — изръмжа ядосано Абас. — Нямаме никакъв шанс.
— Абас! — сряза го строго Алтаир. — Просто не допускай грешки.
Яхна жребеца си и препусна към замъка. Докато галопираше по познатия път, сърцето му се изпълваше с мъка при вида на разрушенията, които привличаха взора му. Селяни куцукаха край шосето. Една жена вдигна ръка и му извика:
— Проклети кръстоносци! Нека мечът ти ги покоси. До един!
— Остави молитвите на свещениците, сестро.
Алтаир пришпори коня си, но пътя му препречваха отряди от кръстоносци, които плячкосваха и избиваха обитателите на Масяф, опитващи се да спасят селото край обсадената крепост. Три пъти се наложи да губи ценно време и сили, за да защитава хората си от франкските грабители, наричащи се Воини на Христа. Но думите на благодарност и насърчение отекваха в ушите му, докато препускаше напред към целта.
— Благословен да си, асасине!
— Бях сигурен, че ще ме убият! Благодаря!
— Върнете кръстоносците в морето. Веднъж и завинаги!
Най-после стигна портата. Тя зееше отворена. Погледна нагоре и видя как събрат асасин трескаво се опитва да задвижи скрипеца на стотина стъпки над него. Взвод асасински пехотинци се тълпяха в подножието на една от близките кули.
— Защо портата е отворена? — извика Алтаир на войника.
— И двете макари са блокирани. Крепостта гъмжи от врагове.
Алтаир погледна към двора и видя как група кръстоносци се насочват към него. Обърна се към лейтенанта, командващ взвода:
— Задръжте ги.
Прибра меча си в ножницата и слезе от коня. Изкатери външната стена на кулата над портата и скоро застана до асасина, който се мъчеше да задвижи макарите. С удвоени усилия най-после успяха да освободят частично портата и тя се спусна няколко стъпки надолу, като се тресеше и стенеше.