После очите му се превърнаха в мрамор, тялото му клюмна на една страна и с дълга дрезгава въздишка той се отпусна в обятията на смъртта.
Съмненията, които Харас пося в съзнанието на Алтаир, не пуснаха веднага корени. Чакаше го твърде много работа и нямаше време за размисли. Младият мъж се завъртя и се присъедини към ментора си. Двамата се биха рамо до рамо, докато и последният кръстоносец не се строполи върху окървавената земя или не побягна.
Забелязаха, че битката постепенно се обръща в полза на асасините. Армията на кръстоносците бе започнала да отстъпва от крепостта, макар сражението извън стените й да продължаваше. Скоро пристигнаха вестители, които потвърдиха новината.
За да възстановят силите си след яростната схватка, Алтаир и Ал Муалим спряха за кратка почивка под едно дърво край вратата на главната кула.
— Предложи на този мъж… на този негодник… последен шанс да спаси достойнството си, да осъзнае грешката си. Защо?
Поласкан, че менторът се интересува от мнението му, Алтаир отвърна:
— Никой не бива да напуска този свят, без да съзре милост, без да получи възможност за изкупление.
— Но той отблъсна протегнатата ръка.
Алтаир сви леко рамене.
— Това беше негово право.
Ал Муалим се взря за миг в лицето на Алтаир, после се усмихна и кимна. Двамата станаха и тръгнаха заедно към крепостната порта.
— Алтаир — подхвана Ал Муалим, — виждам колко бързо се превърна от момче в истински мъж и трябва да споделя, че това ме изпълва както с тъга, така и с гордост. Но едно е сигурно — ти си достоен син на Омар.
Алтаир вдигна глава.
— Не го познавах като баща. Познавах го само като асасин.
Ал Муалим го обгърна през рамо.
— Ти също си дете на този орден, на Братството.
— След кратко мълчание добави:
— Случва ли се понякога да… съжаляваш?
— Менторе, как да съжалявам за единствения живот, който познавам?
Ал Муалим кимна сериозно и вдигна очи да даде знак на съгледвач, застанал високо върху крепостната стена.
— След време може да откриеш друг път, Алтаир. И ако се случи така, сам ще решиш коя посока да следваш.
В отговор на сигнала на Ал Муалим, асасините върху кулата над портата започнаха отново да я вдигат.
— Ела, момчето ми — каза възрастният мъж. — И подготви оръжието си. Битката още не е спечелена.
Минаха заедно под отворената порта и излязоха под ярките слънчеви лъчи отвъд.
Ярко слънце, толкова ослепителна бяла светлина, толкова всеобхватна, че Ецио се замая. Примигна да прогони от очите си многоцветните силуети, танцуващи пред тях, и разклати енергично глава да се освободи от видението, което го беше пленило. Стисна клепачи. Когато отвори отново очи, сърцето му бе започнало да възстановява нормалния си ритъм. Върна се отново в подземната зала, сред приглушената светлина. Откри, че все още стиска каменния диск, и вече не изпитваше нито капчица съмнение какво представлява той.
Беше намерил първия ключ.
Погледна свещта. Стори му се, че е изминало много време, но пламъкът гореше стабилно и почти не беше разтопил восъка.
Прибра ключа и картата в кожената чанта и пое по обратния път към дневната светлина и София.
28
София остави развълнувано книгата, която се опитваше да чете, и се втурна към него, сякаш едва се сдържа да не го прегърне.
— Ецио! Salve! Мислех, че няма да те видя повече.
— И аз — каза Ецио.
— Откри ли нещо?
— Да. И то вероятно ще те заинтригува.
Приближиха до голяма маса. София разчисти книгите върху нея и Ецио извади картата и я разгърна.
— Mio Dial. Каква прелест! — възкликна младата жена. — Виж! Ето я моята книжарница! Точно в средата.
— Да. Заема много важно място. Но погледни полетата.
Тя си надяна очила, приведе се над картата и прочете заглавията на книгите.
— Редки книги. А какво представляват символите около тях?
— Това се надявам да разберем.
— Някои от книгите наистина са извънредно редки. А две-три не са откривани от… кажи-речи повече от хилядолетие. Сигурно струват цяло състояние.
— Магазинът ти се намира точно на мястото на някогашния търговски пункт на братята Поло — Николо и Матео. Николо е скрил тези книги в града. Картата ще ни каже къде, ако успеем да я разгадаем.