Преди Юсуф или Ецио да успеят да реагират, кльощавият младеж, вече застанал до Сюлейман, извади светкавично тънка закривена кама джамбия и я насочи към гърдите на принца. В същия момент най-близкият телохранител го видя и скочи на пътя на острието.
Мигновено настъпи хаос и суматоха. Стражите се притекоха на помощ на принцовете и падналия им другар, разблъсквайки гостите, а петимата тамплиери се опитваха да си проправят път през хората, щуращи се насам-натам с ужасени викове. Кльощавият младеж беше изчезнал, но телохранителите бяха разпознали другарите му и ги преследваха целенасочено. Византийските съзаклятници използваха обърканите и дезориентирани гости като препятствия между себе си и преследвачите си. Изходите бяха затворени, но конспираторите започнаха да се катерят по стените, за да избягат навън. Принц Ахмед не се виждаше никъде, а принц Сюлейман беше останал сам. Ецио видя, че е извадил малка кама, но е запазил самообладание.
— Ецио! — прошепна му ненадейно Юсуф. — Гледай!
Ецио погледна накъде му сочи и забеляза, че кльощавият младеж се е завърнал. Измъкнал се от тълпата зад гърба на принца, той приближаваше към него с вдигнато оръжие.
Ецио беше по-близо до тях от Юсуф и осъзна, че само той има шанс да спаси принца. Но не беше въоръжен! Погледна към лютнята, която все още стискаше, изръмжа недоволно и после я удари решително в съседната колона. Тя се счупи, но в дланта му остана заострена дъска от твърдо смърчово дърво. В миг Ецио скочи напред, сграбчи кокалестата китка на византиеца, дръпна го назад и точно когато той се канеше да нанесе смъртоносния си удар, заби дъската дълбоко в лявото му око. Византиецът застина като вледенен, джамбията падна от ръката му и изтрополи върху мраморния под. След секунда я последва и той.
Множеството стихна и обкръжи Ецио и Сюлейман на почтително разстояние. Стражите понечиха да се намесят, но Сюлейман ги възпря с вдигната ръка. Прибра камата си в ножницата и едва доловимо си пое дъх. После пристъпи към Ецио — почетен жест от страна на царската особа, който гостите посрещнаха с ахване.
— Радвам се да те видя отново, mio bel menestrello. Правилно ли го казах?
— Мой прекрасни певецо… Много добре.
— Жалко за лютнята ти. Толкова по-красива е като музикален инструмент, отколкото като меч.
— Прав си, но не спасява живот.
— Мнозина биха оспорили твърдението ти.
— Може би. При други обстоятелства. — Двамата мъже си размениха усмивки.
— Разбрах, че си принц и губернатор. Има ли нещо, което не правиш?
— Не разговарям с непознати например.
Сюлейман се поклони, по-скоро приведе леко глава.
— Аз съм Сюлейман Осман.
— Аудиторе, Ецио — поклони се на свой ред Ецио.
Един от телохранителите в бяло приближи до тях. Сержант.
— Простете ми, принце. Чичо ви ни заръча да се уверим, че не сте ранен.
— Къде е той?
— Очаква ви.
Сюлейман го изгледа студено.
— Предай му, че благодарение на този човек съм невредим. А не благодарение на вас! Еничари! Уж сте елитна охрана, а не успяхте да ме опазите, мен, принца от царското семейство. Къде е капитанът ви?
— Тарик Барлети отсъства. По работа.
— По работа? Наистина ли не се срамувате да изглеждате като аматьори през този чужденец? — Сюлейман изопна гръб, а телохранителят — мускулест гигант, който сигурно тежеше сто и петдесет килограма, затрепери пред него.
— Отнесете това тяло и изпратете гостите по домовете им. После извикайте Тарик в съвещателната зала.
Когато мъжът се втурна да изпълни нареждането му, Сюлейман се обърна отново към Ецио.
— Колко неловко! Еничарите са охраната на султана!
— Но не и на семейството му?
— Така изглежда в този случай.
Сюлейман замълча, втренчен изпитателно в Ецио.
— Не искам да злоупотребявам, но бих желал да чуя мнението ти по един въпрос. Нещо важно.
Юсуф правеше знаци на Ецио, застанал встрани от бавно оредяващата тълпа.
— Позволи ми само да се преоблека — отвърна Ецио и кимна дискретно на приятеля си.
— Много добре. И без това искам първо да уредя нещо. Ела в съвещателната зала, когато си готов. Адютантите ми ще те придружат.
Той плесна с ръце и се оттегли през портата, откъдето беше дошъл.