— Няма да те изпращам — каза принцът на еничарския капитан и гласът му прозвуча ледено.
Ецио проследи с поглед как след няколко минути Ахмед излезе припряно от съвещателната зала. След миг до него застана принц Сюлейман.
— Ама че семейство, а? — каза той. — Не се безпокой. И аз слушах.
Ецио изглеждаше притеснен.
— Чичо ти няма авторитет сред мъжете, които ще се наложи скоро да командва. Защо не посече този човек на място заради безочието му?
— Тарик е силен мъж — отвърна принцът и разпери ръце. — Способен, но амбициозен. И се възхищава от баща ми.
— Но не успя да опази двореца му и да предотврати опита на византийците да отнемат живота ти зад дебелите му стени. Случаят наистина трябва да се разследва.
— Именно.
— Е? Откъде ще започнем?
Сюлейман се замисли. Ецио го наблюдаваше. „Стара глава върху много млади рамене“, рече си той почтително.
Сюлейман каза:
— Засега ще следим изкъсо Тарик и еничарите му. В свободното си време се навъртат из базара. Ще се заемеш ли… ти и приятелите ти?
Последните думи прозвучаха предпазливо.
В съзнанието на Ецио изплува предупреждението на Юсуф да не се замесва в османската политика, но собственото му издирване и тази борба за власт изглеждаха някак си свързани. Той взе решение:
— Отсега, принце Сюлейман, никой от тях няма да си купи дори носна кърпичка, без да разберем.
32
След като заръча на Юсуф и на асасините от Константинопол да следят всяко движение на еничарите в Големия базар, Ецио, придружен от Азизе, тръгна към южните докове да набави материалите за изработване на бомби от списъка, който Пири Рейс му беше изготвил.
Купи всичко и го изпрати по Азизе в щабквартирата на асасините, когато забеляза София сред множеството, стълпило се край пристанището. Разговаряше с мъж, който приличаше на италианец и му беше горе-долу връстник. Когато приближи, забеляза не само, че София изглежда притеснена, но и разпозна събеседника й. Изуми се и на свой ред се разтревожи. Неочакваната поява на мъжа събуди у него рояк спомени и противоречиви чувства.
Без да се разкрива, той се приближи до тях.
Мъжът беше Дучо Довици. Преди десетилетия Ецио едва не счупи дясната му ръка, защото Дучо изневеряваше на Клаудия, за която беше сгоден. Сега забеляза, че той си служи непохватно с ръката. Възрастта очевидно не беше милостива към Дучо, който изглеждаше блед и изпит. Но явно не беше променила привичките му. Той изглеждаше запленен от София и се стараеше всячески да я очарова.
— Скъпа моя — казваше й. — Нишките на съдбата ни свързаха. Двама италианци, изгубени в Ориента. Не усещаш ли, че Фортуна ни се усмихва?
София, отегчена и раздразнена, отвърна:
— Усещам много неща, месер, но най-вече ми се повдига.
С усещане за дежа вю, Ецио реши, че е време да действа.
— Притеснява ли те този човек, София? — попита той и застана до тях.
Дучо, разярен от вмешателството, се обърна към новодошлия.
— Извинете, месер, но ние с дамата…
Той млъкна рязко, разпознал Ецио.
— О! Самият II diavolo
Лявата му ръка се вдигна неволно към дясната.
— Не приближавай!
— Дучо, колкото се радвам да те видя отново!
Дучо не отговори. Заотстъпва уплашено и се препъна на плочника.
— Бягайте, buona donna32! Спасявайте си живота! — извика той на София.
Проследиха го с погледи как изчезва в множеството на кея. Възцари се неловко мълчание.
— Кой беше този?
— Куче — отвърна Ецио. — Беше сгоден за сестра ми преди много години.
— И какво стана?
— Благородният му задник търчеше след още шест фусти.
— Изразяваш се твърде рязко.
София изглеждаше леко изненадана от изразните му средства, но не и обидена.
— Извинявай.
След кратко мълчание той попита:
— Какво те води на пристанището?
— Затворих магазина да взема една пратка, но митничарите твърдят, че документите не са редовни. Сега ги чакам.
Ецио огледа добре охраняваното пристанище, попивайки особеностите на терена.
— Каква досада! — продължи София. — Сигурно ще вися тук цял ден.
— Ще видя какво мога да направя — каза Ецио. — Знам няколко начина за заобикаляне на правилата.