— Лъже! — изкрещя Абас. Пламъците запоглъщаха кладата. Той пристъпи до Алтаир и извиси глас, за да го чуват всички: — Цял живот се подиграваш на Кредото ни! Нарушаваш правилата, ако не обслужват прищевките ти, присмиваш се и унижаваш хората около теб!
— Спрете Алтаир! — изкрещя асасин от тълпата.
— Не чу ли какво каза? — скастри го другарят му до него. — Ал Муалим е бил омагьосан!
Вместо отговор, първият асасин му налетя с юмруци. Започна бой, който лумна по-силно и от пламъците на кладата.
Абас блъсна ожесточено Алтаир и го събори от скалата. Той се озова право в мелето долу. Абас хукна гневно към крепостта, а Алтаир с мъка се заизправя на крака между разгорещените от битката асасини, вече размахващи саби един срещу друг.
— Братя! — извика той в опит да въдвори ред. — Спрете! Приберете оръжията!
Но борбата продължи и Алтаир, който, изправил се на крака, забеляза Абас да се връща в крепостта, бе принуден да се бие със собствените си хора, да ги разоръжава и да ги убеждава да се вразумят. Не знаеше колко време измина, но сражението ненадейно беше прекъснато от ослепителна светлина, която принуди бойците да отстъпят назад, закривайки очи с длани.
Светлината идваше откъм крепостта.
Най-страшните опасения на Алтаир се сбъдваха.
Върху парапета на високата кула стоеше Абас, стиснал Ябълката в ръка.
— Казвах ти, Алтаир! — извика му Абас.
— Абас! Спри!
— Какво мислеше, че ще стане, когато убиеш любимия ни ментор?
— Ти обичаше Ал Муалим по-малко от всички! Обвиняваше го за злощастията си, дори за самоубийството на баща си!
— Баща ми беше герой — извика предизвикателно Абас.
Алтаир не му отговори. Обърна се бързо към асасините, скупчили се колебливо край него.
— Слушайте! — каза им той. — Не е време да се караме за стореното. Трябва да решим какво да правим с това оръжие! — обърна се към Абас, вдигнал Ябълката нагоре.
— На каквото и да е способен този предмет, Алтаир — изкрещя Абас, — ти не си достоен да го притежаваш!
— Никое човешко същество не е достойно! — извика му Алтаир.
Но Абас вече се взираше в сиянието на Ябълката. Светлината стана по-ярка. Той се вторачи в нея като хипнотизиран.
— Красива е, нали? — продума едва доловимо.
После изражението му се промени — усмивката му на задоволство се превърна в ужасена гримаса. Затрепери като листо, обладан от силата на Ябълката. Асасините, които все още му съчувстваха, се втурнаха да му помогнат, но неземното оръжие излъчи почти видима вълна, която ги свали на колене, стиснали туптящите си от болка глави.
Алтаир затича към Абас, катерейки се по кулата със свръхестествена бързина, пришпорван от обзелото го отчаяние. Трябваше да стигне навреме! Когато наближи бившия си приятел, Абас започна да пищи от болка, сякаш му изтръгват душата. Алтаир подскочи нагоре и го събори. Абас се строполи с безпомощен писък и изпусна Ябълката. Тя падна, изпращайки последен могъщ лъч от кулата.
После настана тишина.
Повалените асасини постепенно се съвзеха и се изправиха. Спогледаха се удивено. Случилото се продължаваше да отеква в телата и умовете им. Вдигнаха очи към бойниците. Алтаир и Абас бяха изчезнали.
— Какво беше това?
— Мъртви ли са?
В този момент Алтаир се появи сам върху парапета на кулата. Вятърът развяваше бялата му мантия. Той вдигна ръка. В нея усмирена беше Ябълката. Тя пукаше и пулсираше, но му се подчиняваше.
— Прости ми — отрони Абас, проснат върху каменния под. Едва произнасяше думите. — Не знаех.
Алтаир погледна Ябълката. Тя изпращаше странни усещания като тласъци по протегната му ръка.
— Има ли на какво да ни научиш? — попита я Алтаир, сякаш е живо същество. — Или ще ни погубиш?
Вятърът вдигна прашна буря. Или облачните вихрушки, предшествали видението, се бяха завърнали? Ослепителната светлина засия все по-ярко и по-ярко и накрая заличи всичко. После помътня отново и остана само мекото сияние от ключа в дланта на Ецио.
Той приседна изтощен на пода и се облегна на каменната стена. Навън сигурно се здрачаваше. Копнееше за отдих, но не биваше да губи време.
След една дълга минута Ецио се изправи, прибра внимателно ключа и книгата на Емпедокъл в кожената си чанта и излезе на улицата.
35
Призори на другия ден Ецио се запъти към Големия базар. Беше време да провери лично какво заговорничат еничарите и изгаряше от нетърпение да тръгне по следите на капитана им — Тарик Барлети. Щом стигна обаче, се оказа невъзможно да избегне напористите търговци, шлифовали до съвършенство пазарното изкуство. Беше принуден да се преструва на турист, за да не събуди подозрението на османските служители и византийските тамплиери.