36
Ецио проследи двамата еничари до сграда в съседство с портите на Арсенала. Пред нея стоеше едър, възпълен, облечен в скъпи дрехи мъж, наближаващ шейсетте, с гъста сива брада и лъснали от восък мустаци. Тюрбанът му беше украсен с пера и скъпоценни камъни и всичките му дебели пръсти бяха накичени с пръстени. Придружителят му беше по-слаб, жилав и съдейки по облеклото му, произхождаше от Туркменистан.
Ецио си избра подходящо укритие — изкатери се крадешком по най-близкото тамариндово дърво и се спотаи сред гъстите му клони. Изслуша внимателно многословните поздравления и разбра, че пълното конте е, както подозираше — Мануил Палеолог. Предвид разказа на Юсуф за амбициите на Мануил, срещата несъмнено щеше да е интересна. Придружителят на Палеолог, който изпълняваше и ролята на телохранител, както стана ясно, когато се представи, се казваше Шахкулу.
Ецио беше чувал за него. Шахкулу беше бунтовник срещу османските управници в страната си и според слуховете подготвяше въстание срещу тях. Освен това се славеше с жестокостта и алчността си.
Да, срещата наистина щеше да е прелюбопитна.
Щом размяната на любезности — винаги въздълга процедура в тази страна, както Ецио бе забелязал — приключи, Мануил махна с ръка на Шахкулу, който влезе в сградата зад тях — нещо като стражеви пост, понастоящем изоставен — и донесе малък, но тежък дървен сандък. Остави го пред Тарик, а еничарският лейтенант го отвори и започна да брои златните монети, с които беше пълен сандъкът.
— Позволявам ти да се увериш, че сумата е точна, Тарик — каза Мануил с глас, плътен като тялото му, — но парите остават у мен, докато не видя с очите си пратката и не проверя качеството й.
Тарик изсумтя.
— Ясно. Далновиден човек си, Мануил.
— С доверие без скептицизъм не се стига доникъде — обади се мазно Палеолог.
Еничарят броеше бързо. Не след дълго затвори сандъка.
— Сметката излиза, Тарик — заключи той. — Парите са тук.
— Е? — попита Мануил. — Какво следва?
— Ще ти осигурим достъп до Арсенала. Щом останеш доволен, пратката ще бъде доставена на посочено от теб място.
— Готови ли са хората ти за път?
— Няма проблем.
— Много добре — поуспокои се малко византийският аристократ. — Много добре. След седмица ще ти изпратя карта.
Разделиха се и Ецио изчака съзаклятниците да се разотидат. После слезе от дървото и тръгна бързо към щабквартирата на асасините.
37
Здрачаваше се, когато Ецио се върна при Арсенала. Юсуф вече го очакваше.
— Един от хората ми твърди, че са докарали тук корабна пратка с оръжия. Стори ни се любопитно.
Ецио размисли. Беше го предвидил.
— Оръжия… — каза той. — Бих искал да ги видя.
Огледа външните стени на Арсенала. Охраняваха ги добре. Главната порта изглеждаше непревземаема.
— Ако не избиеш всички наоколо — обади се Юсуф, прочел мислите на ментора си, — няма начин да влезеш вътре.
Площадът зад тях все още беше оживен — хората се прибираха забързани от работа, кафенетата и ресторантите отваряха врати. Внезапно вниманието им привлече препирня до главната порта на Арсенала. Трима еничари се бяха нахвърлили върху един търговец.
— Предупредихме те два пъти — казваше еничарският сержант. — Не допускаме търговци до стените на Арсенала.
Той се обърна към подчинените си.
— Отнесете стоката му.
Редниците вдигнаха щайгите с плодове на търговеца и се отдалечиха.
— Лицемери! — извика мъжът. — Ако хората ви не купуваха стоката ми, нямаше да я продавам тук!
Сержантът се направи, че не го чува, а войниците продължиха напред, но търговецът не се примиряваше. Застана до сержанта и каза:
— Предатели! По-лоши сте от византийците!
Вместо отговор, сержантът го удари силно с юмрук. Търговецът се строполи със стенание, стиснал окървавения си нос.
— Дръж си езика зад зъбите, паразит! — изръмжа сержантът.
Обърна се да нагледа как върви конфискацията на плодовете, а една жена от насъбралото се множество се притече да помогне на ранения търговец. Юсуф и Ецио видяха как го подкрепя да се изправи и попива кръвта по лицето му с кърпичка.
— Дори в мирно време — каза Юсуф мрачно — бедните са винаги под обсада.