Тя се върна при картата, седна пред нея и продължи да пише. Ецио се наведе напред, извади книгата на Емпедокъл и я остави на масата до София. Вторият ключ, който беше открил, вече се бе присъединил към първия и асасините го охраняваха зорко в щабквартирата си.
— Как ти се струва? — попита Ецио.
София взе внимателно книгата и я огледа благоговейно от всички страни. Ръцете й бяха деликатни, но не кокалести, а пръстите — дълги и тънки.
— О, Ецио! — ахна удивено тя. — Невероятно!
— Струва ли нещо?
— Копие от „За природата“ в такова състояние? В оригинална коптска обложка? Фантастично е!
Тя разгърна внимателно книгата. Кодираната карта вътре вече не сияеше. Всъщност Ецио забеляза, че изобщо не се вижда.
— Изумително! Сигурно е препис на оригинала от трети век — възкликна въодушевено София. — Мисля, че това е единственото оцеляло копие.
Очите на Ецио обаче обхождаха неспокойно стаята. Нещо се беше променило, но не разбираше какво. Най-сетне погледът му спря върху закован с дъски прозорец. Стъклото беше изчезнало.
— София — обади се загрижено той, — какво се е случило?
Гласът й прозвуча остро, макар вълнението очевидно да смекчаваше раздразнението.
— О, случва се веднъж-дваж годишно. Някой крадец се опитва да се вмъкне, заблуден, че ще намери пари.
След кратко мълчание тя добави:
— Не държа много тук, но този път са успели да вземат портрет с известна стойност. Преди не повече от три часа, когато бях излязла за кратко от магазина погледна го тъжно тя. Много добър мой портрет всъщност. Ще ми липсва, но не заради парите. Несъмнено ще прибера това на сигурно място — увери го тя, почуквайки по книгата на Емпедокъл.
Ецио се запита дали зад кражбата на картината не се крие повече, отколкото подозират. Обходи стаята, търсейки улики, които да му помогнат. После взе решение. Засега си беше отдъхнал достатъчно, а и дължеше услуга на тази жена. Не, не беше само това. Искаше да направи всичко възможно за нея.
— Продължавай да работиш — Каза й той. — Аз ще намеря картината ти.
— Ецио, крадецът отдавна е изчезнал.
— Ако е търсил пари и не е открил, но е взел картината, сигурно още се навърта в квартала и търси начин да се отърве от нея.
София го погледна замислено.
— В няколко съседни улички има магазини, където изкупуват произведения на изкуството.
Ецио вече крачеше към вратата.
— Чакай! — извика му тя. — Имам работа в тази посока. Ще те заведа!
Той я почака да прибере книгата на Емпедокъл в обкования с желязо сандък до стената. После София заключи вратата на книжарницата и той я последва по улицата.
— Натам — посочи му тя. — Но при първата пресечка ще се разделим. Ще ти покажа накъде да тръгнеш.
Закрачиха мълчаливо. След стотина метра стигнаха кръстовище и София спря.
— Натам! — посочи му тя.
После го погледна. В ясните й очи различи нещо, което се надяваше да не е плод на въображението му.
— Ако намериш картината в близките два часа, ела при Акведукта на Валенс. Ще посетя изложението на книги там, но ще се радвам да те видя.
— Ще се постарая.
Тя го погледна отново и после бързо извърна очи.
— Знам — каза. — Благодаря, Ецио.
40
Откри лесно квартала на търговците на картини — по няколко тесни, успоредни една на друга улици се редяха магазинчета, по чиито витрини грееха лампи, осветяващи съкровищата вътре.
Ецио закрачи бавно край тях, взрян по-скоро в хората, оглеждащи художествените творби, отколкото в самите картини. Не след дълго забеляза мъж с лукаво лице и в безвкусно облекло да излиза от една галерия, броейки съсредоточено монетите в кожената си кесия. Ецио приближи до него. Мъжът веднага зае защитна позиция.
— Какво искаш? — попита го нервно той.
— Добра сделка сключи, а?
Мъжът по изопна рамене.
— Не е твоя работа…
— Портрет на дама?
Мъжът се отдръпна и понечи да се сниши и да побегне, но Ецио беше по-бърз от него. Препъна го и го просна на земята. Монетите се разпиляха по паважа.
— Събери ги и ми ги дай — нареди му Ецио.
— Нищо не съм направил — изръмжа мъжът, но се подчини. — Нищо не можеш да докажеш!
— Не е необходимо — сряза го Ецио. — Ще те бия, докато проговориш.